For One Democratic State
in the whole of Palestine (Israel)

FOR FULL EQUALITY OF NATIVE AND ADOPTIVE PALESTINIANS

FOR One Man, One Vote

Home


Search

Правото на заминаване

 

          Сахаров сгреши и в спора си със Солженицин. Сега, отчитайки опита от изминалите години, е ясно, че не е било нужно да се придава такова огромно значение на правото за емиграция. Това право е безпокоило преди всичко хората, готови лесно да нарушат чуждите права – емигриращите в Израел. Реализацията му не помогна на народа на Русия: за мнозинството от хората правото на емиграция се отнасяше към онази категория права, към които е и правото на шифрована сметка в швейцарска банка. Сахаров го постави в основата на исканията си - както подобава на вожда на буржоазна революция.

          Това право имаше универсален характер само на вид, а на дело ставаше дума за две тясно свързани категории хора – евреите, готови да избутат палестинците в пустинята в името на своето материално благополучие и космополитичната интелигенция, стремяща се по-скоро да продаде знанията си, получени в съветските ВУЗове. Сега вече е ясно, че цялата тема за (еврейската) емиграцията беше повдигната от Америка и Израел за осъществяване на определени цели: от ционистите - за привличане на емигранти, от американците - за дестабилизация на съветското общество. Щом целта – свободната емиграция – бе постигната и желязната завеса вдигната, на мястото й веднага се спусна пластмасова – от другата страна. Сега САЩ не пускат заминаващите в същата тази Америка, която се “бореше” за свободното им излизане. Не пускат даже с покани – страхуват се, че дошлите ще останат. Пита се защо беше нужна поправката Джексон-Веник? Само за това да  подмамят със САЩ тръгналите да се изселват съветски евреи в Израел?

          Ако говорим за правото на туристическо пътуване в чужбина, то е сродно на правото за притежаване на видеомагнетофон или на японски цветен телевизор – т.е. то се отнася само до състоятелните хора. Пропагандната кампания в демократичния печат с веселите описания на работници, отиващи в отпуск не в Сочи, а в Ривиерата, беше призвана да помогне само на хората с връзки на Запад – при сегашния курс на долара въобще не може да се мисли, че работниците ще тръгнат да почиват в западни курорти.

          Западният печат издигна в кумир правото на излизане от СССР, тъй като страните от Запада богатеят от възможността да приемат гости или стойностни експерти от страните на “Третия свят”. В същото време никой не говори за правото на влизане в тези страни – даже за правото на посещение.

          И тук, както и по другите въпроси, Сахаров тръгна направо по пътя, посочен от западната преса, от западното “организирано” обществено мнение. Може би, както намеква Солженицин, той се поддава на пагубното влияние на жена си. Ето един характерен цитат от Солженицин: “Отдавнашните многомесечни усилия на Сахаров в подкрепа на емиграцията от СССР - именно на емиграцията и при това едва ли не  на първо място пред всички останали проблеми - са били навеяни... от волята на близките му и са отстъпление пред чуждите замисли” (Знамя, 1991, бр. 2, стр. 183).

 

Г-жа Бонер

          Обликът на Елена Бонер ясно се обрисува на страниците на мемоарите и този образ е още по-малко симпатичен, отколкото би могло да се очаква. Сахаров рисува своята “Люся” като истерична, склонна към припадъци, упорита жена от типа на Новодворска: и двете страдат от астеничен синдром, както би казала Кира Муратова, лесно дават воля на ръцете си и са склонни към напълно безумни изявления. И двете считат, че чак до август сме живели в епохата на комунистическа диктатура, когато комунистическите босове ежедневно са влачили на екзекуции и мъчения невинните дисиденти. С други думи, тяхното възприемане на реалността явно е неадекватно на действителната.

          Съдейки по текста, г-жа Бонер се е старала да изпита докрай търпението на тогавашните власти. Например, не са я пускали в залите на съда: “В този момент Люся удари по лицето цивилния здрав дангалак”, а когато я задържаха, “започна да иска лекар да освидетелствува нанесените й (така е в текста) побои” (Знамя, 1991, бр. 3, стр. 121). Или: “Люся отблъсна милиционера: Пусни ме, фашист!” (Знамя, 1991, бр. 2, стр. 155). Нейните претенции за авторските права на Сахаров след смъртта му, съдейки по текста, се основават на пълното господство над Сахаров, докато е бил жив. “Люся веднага ме наруга за това, че съм се съгласил да водя беседата без нея” (Знамя, 1991, бр. 4, стр. 131). Така “през май 1984 год. и начиная от 16 април 1985 год.” великият борец е “правил гладна стачка с искане да се разреши на Люся пътуване в чужбина за среща с майка й, децата, внуците и за лечение” (Знамя, 1991, бр. 4). В това има нещо анекдотично, както и в неговите гладни стачки за излизане в чужбина на балдъзата му, за което навремето така злобно писа Зиновиев. Още един анекдот – опитът й да откаже Нобеловата награда за мир от името на покойния си мъж, когато лауреат стана и Горбачов.

          Въпреки че тя, разбира се, е виновна, и самият Сахаров не е невинен: защото нито един мъж не позволява на жена му да го управлява, ако това не му е удобно (както каза парижки емигрант по отношение на Синявски и съпругата му).

 

Валенберг

          Сахаров “кълвеше” на всички примамки на западната пропаганда. Той дори се занимаваше с издирването на Раул Валенберг, тази антисъветска чаша на Граала. Сега, когато е доказано извън всякакви съмнения, че Валенберт е умрял още през 1947, както и са твърдели хората от НКВД, е особено ясно, че този мит се е поддържал главно от западните и от израелското разузнавания.

          В този мит имаше нещо дълбоко неморално: двама шведи, близки до шведското кралско семейство, са спасявали евреите в окупираната Европа и двамата са загинали, но единият е забравен, а с името на другия са назовани безброй улици и паркове. Валенберг е сътрудничел на американското разузнаване и е загинал в мазетата на КГБ. Бернадот, спасил къде-къде повече евреи, се опита под флага на ООН  да примири палестинците и израелците и беше убит от терористичната група ЛЕХИ, ръководена от неотдавнашния премиер на Израел Ицхак Шамир. Разликата в посмъртната съдба показва, че на творците на мита е била безразлична съдбата на евреите в дните на нацизма, безразлична им е и съдбата на Бернадот и Валенберг – става дума само за борбата със Съветския съюз и подкрепата на плановете на Израел. И тук ние говорим за фактите – Сахаров застава зад една преднамерена политическа лъжа, когато е газил през просото в издирване на отдавна починалия Валенберг, както се изясни в наши дни.

 

Израел

          Сахаров подкрепяше Израел, без което той, разбира се, не би получил американска поддръжка и даже стотиците убити палестинци, жени и деца не го смущаваха.

Ето два примера:

Израелският дисидент Уди Адив излежаваше осемнадесетгодишната си присъда в изолатора Рамла и никой от защитниците на Сахаров не се затревожи за него.

След това, в най-големия разцвет на славата на Андрей Дмитриевич, към него, “бащата на съветската водородна бомба”, напразно се обръщаха с молба да окаже помощ на Мотя Вануну*, друг израелски дисидент, разкрил тайните на израелската атомна бомба, похитен от израелското военно разузнаване и излежаващ присъда в единична килия – Сахаров не представи никакви искания пред произраелски си привърженици.

          Затова пък разгонването на демонстрацията в Тбилиси, събитие, според нашите израелски мерки, достатъчно обикновено (у нас армията убива толкова хора всеки месец, ако ли не всяка седмица) го възмути. Сега знаем, че неговата – и на други демократи – позиция във връзка с Тбилиси породи “тбилиския синдром” и се превърна в кръв в Ош, във Фергана и на други места.

          Произраелската позиция на Сахаров е индикатор за влиянието на ционистките кръгове върху съветската интелигенция. Нещата се подреждат така, че след гражданската война и масовата емиграция на руската интелигенция и дворянство грамотните евреи в много отношения заеха нейното място и се превърнаха в новата руска интелигенция. Докато не съществуваше Израел, докато ционисткото движение беше маломощно, не възникваше противоречие между интересите на Русия и тази нова класа. Но щом ционисткото движение заякна, се появи слабостта: ограничената лоялност на новата образована класа.

          В епохата на тоталното господство на ционистите в западните и на първо място в американските средства за масова информация възникна спояване между външните ционисти и вътрешните руски демократи. Само стопроцентовият привърженик на ционистите получаваше положителен отзив. Това заплашваше с гибел Русия – образованата й класа, в който евреите бяха голям процент, измени на интересите на своя народ. В този смисъл е символично, че алеята в Йерусалим, помпозно наречената на Сахаров, води към градското гробище.

          Култът към Сахаров в демократичното движение беше неизбежен: почти единствен в това движение той принадлежеше към дисидентството, а не към ЦК или апарата на ЦК, както останалите влиятелни демократи. Навярно лично той е бил порядъчен човек, но и той е страдал, както и другият, къде-къде по-важен политик от времето на перестройката, от “синдрома на Садат” (по думите на един израелски журналист): опияняваше го вниманието на американската преса, той изпадаше в упоение от “радиогласовете”, възпяващи подвизите му. Те го хвалеха, обкръжаваха го с “със заминаващи емигранти за Израел” – и тези два фокуса напълно въвлякоха Андрей Дмитриевич в орбитата на западната антисъветска агентура.

          Едва през последната година от живота си Сахаров се сблъска със своите кукловоди-американци, които незримо го водеха в нужната за тях посока в продължение на много години. Сега вече му беше дадена възможността да разбере, че са го използували в политическата си борба, без въобще да се интересуват от политическите му възгледи. Той се опита да разубеди американците да се откажат от СОИ (Стратегическая оборонная инициатива – “звездни войни”), но, разбира се, те не му обърнаха внимание. “Рейган ми направи впечатление на обаятелен човек. Опитах се да говоря с него за проблема идеите им за “звездни войни”, но той някак си се измъкна от аргументите ми и повтаряше все едно и също – че тази инициатива ще направи мира по-безопасен... Основното, което движи Телер, е безкомпромисното недоверие към СССР”. Не му се удаде да повлияе и на Буш: на сахаровския призив да се откаже от използуване на ядрено оръжие Буш Старши му показва семейна фотография и заявява: “Не искам тяхната гибел”. Опитът от иракската война, когато Америка се готвеше да нанесе ядрен удар по Ирак, показа колко струва такава демонстрация на семейни снимки. И така, Сахаров можеше да влияе – и то донякъде - само у дома, в страната, където той все повече се възприемаше като представител на Запада. Какво ще кажете за следната сцена (Знамя, 1991,бр. 10, стр. 87): Горбачов отказва среща с бежанци-турци, тъй като бърза за среща с канцлера Кол. Сахаров крещи по телефона: “Предайте на Михаил Сергеевич, че той няма да отиде никъде, аз ще се обърна към Кол да отмени посещението на Горбачов!”.

          Само едно нещо не можа да направи академик Сахаров – смъртта му попречи да скара Съветския съюз и Китай. След Тянънмън той настояваше да се отзове посланикът на Пекин и да се осъди Китай. След смъртта му тази важна за САЩ задача остана неизпълнена. Но само тя. Всички други задачи бяха осъществени: Съюзът се разпадна - Компартията си отиде - отбраната е разрушена - емиграцията свободно тече към Израел…

          Затова, мисля аз, напълно естествено е, че името на Сахаров е увековечено в Америка и Израел – защото починалият академик се стараеше за тяхното благо.

 

Атомната бомба

          Академик Сахаров доста се стараеше да вкара ядрения джин обратно в бутилката. Беше време, когато и аз приветствувах такова решение: нали тогава на страната на слабите и угнетените като стена стоеше мощният Съветски съюз. Тогава съветската ядрена мощ беше напълно достатъчна. Сега, когато второто ядрено копче попадна в ръцете на оръдие на Вашингтон, ситуацията се измени. Иракската война показа, че сега нищо не връзва ръцете на САЩ. Затова в наши дни разпространяването на ядреното оръжие стана важна и позитивна цел.

          И в това няма нищо аморално – нали почитаният от демократите Израел владее стотици единици ядрено оръжие, в това число и насочени към Одеса, Баку и Москва. Академик Сахаров никога не е изисквал ядреното разоръжаване на Израел, чиято атомна мощ вече превъзхожда силите на Франция и Англия и отстъпва (засега) само на Америка и Русия. Може би след Хирошима ядрените сили на Израел първи ще бъдат използувани на планетата: Израел заплаши с атомно оръжие Египет през 1973 год. и Ирак през 1991 год. Макар че и Египет, и Ирак са подписали договора за неразпространяване на ядреното оръжие, никой не ги защити от ядрения шантаж на Израел. При тези условия - когато вече не съществува съветска противотежест – необходимо е да се даде възможност на страните от “Третия свят” да изградят свой, независим (от САЩ) ядрен щит, тъй  като американо-израелската експанзия може да бъде ограничена само така. Бомбата е нужна и на другите бивши и бъдещи приятели на Русия – на Ирак, на Либия, на Куба - за да сдържа ръцете на американските агресори.

          Днес Русия се разпадна на десетина държави: сред тях са Рус Киевска, Рус Московска, Рус Бяла и Средна Азия. Враговете на Русия искат да скарат тези държави-приемници. Затова е замислен спорът за Черноморския флот, макар и да е разбираемо, че нито една от тях не може да претендира за всички богатства на убитата държава: “Ти си убил, ти ще наследиш?” – както е писал пророкът. Цинизъм повява от думите на Елцин: “Черноморският флот беше и ще бъде руски” – като че ли Киев, Рига, Тифлис и Варшава са били по-малко руски от Черноморския флот. Не, не е равна Русия. в скоби1 (така са нарекли своя улус2 Елцин и Хасбулатов) на Русия. Но главната цел на враговете на Русия е да скарат руските граждани и народите на Изтока.

          Още преди августовския преврат писах: “В случай на победа на лагера на Старовойтова, Нуйкин, Малгин и прочие между Русия и мюсюлманския Юг ще бъде вбит клин. А това е отдавнашна мечта на всички врагове на Русия - в частност, на ционистите”.

          Сега московските наследници на СССР се стараят да дестабилизират азиатските републики: преданите им телевизия и преса предизвикаха гражданска война в Таджикистан и няма съмнение, че мразят и другите управници на мюсюлманските републики. Те се позовават на демокрацията, но демокрацията няма нищо общо с това: когато, както е в Алжир, в мюсюлманска страна побеждават антикомпрадорски сили, американо-израелският блок се стреми да го свали. Един от идеолозите на израелското лоби в Америка, професор Амос Пърлмутер, в програмна статия във “Вашингтон пост” (21 януари 1992 год.) изтъква: “Движенията на протест (против американското и компрадорското господство – И. Ш.) в мюсюлманските страни не трябва да се смесват с демокрацията, дори ако за тях гласува преобладаващо болшинство: те трябва да се мачкат, докато са малки”.

          Този принцип, несъмнено, ще бъде приложен и към Русия, ако при следващите избори победят патриотични антикомпрадорски сили: никога няма да им позволят да дойдат на власт. А тъй като е неизвестно къде ще бъде пробит антикомпрадорския фронт, още по-необходима става тактиката за разпространяване на ядреното оръжие за защита на бъдещето на Русия и човечеството.

          Китай, макар и да граничи с Русия, не встъпва във взаимодействие с нея. Вероятно заради това дори авторитетният “демократ” Сахаров не успя да предизвика конфликт между тях. Трябва да се мисли - и занапред китайската граница ще остане граница на Евразия..

-

Антитезата

          Антитеза на западняка Сахаров беше най-умният човек на днешна Русия – Лев Николаевич Гумилев3. За разлика от Сахаров, той никога не се е изказвал по актуални теми. Аз (и други) няколко пъти се опитвах да му изтегля с ченгел думите, но той винаги отказваше. Единственото изключение е идеята за съюза на Изтока с Русия, древния съюз между славяните и тюркските степи, която той ясно изрази в “Дружба народов” (1990, № 6, с. 190) на някаква скучна “кръгла маса”, сред сдъвкани мисли и измъчени разсъждения на обикновените автори на това списание, където думите му сияеха със своеобразието и безподобността си. Според Гумилев “монголо-татарите оставят на Русия степната си доблест и вярност, което й осигурява победата на Русия над Наполеон и бъдещия разцвет на руската литература. Руснаците не натрапват културата си на тюрките, а установяват добри отношения с тях. А те не се сливат със славяните, а встъпват в симбиоза с тях, основана на взаимни симпатии”.

          Гумилев привежда примери, когато тази дружба дава плодове: татарите защитават Новгород през 1269 год. от кръстоносците, а през 1406 год. защитават Москва от литовците, башкирците и калмиците помагат на Петър да победи шведите, азиатците-номади влизат с руската армия в Париж през 1815 год. и в Берлин през 1945 год., където ги “води искреността, а не сметката”. Съюзът с тях - основан на взаимно уважение и любов, а не на асимилация и поглъщане – е необходим и занапред, заключва Гумилев.

          Тази концепция ми хареса много – нали съм израснал в Светата земя, където православните и мюсюлманите  - двете основни групи коренно население (освен евреите-имигранти) – не просто прекрасно се погаждат едни с други, но и не усещат разлика между себе си. В Святата земя почти цялото коренно население преди победата на исляма е било православно и макар болшинството да е преминало към исляма, добрите роднински отношения се запазват и до днес. Когато през май 1995 год. израелски войник изстреля четири пълнителя от своя автомат “Галил” по иконите и кръстовете на яфската черква, яфските мюсюлмани излизат на протест. Във всички палестински организации мюсюлманите и християните са действували и действат заедно.

          Палестинските евреи от ранното средновековие застават зад исляма против християнството, но в наши дни ционистките кръгове превърнаха омразата към исляма в свое знаме. За да оправдае стратегическата си значимост за западния империализъм, Израел - с помощта на проционистката преса в наши дни – създава и агресивно внушава “злобата” на “войнствуващия ислям”. След разрушаването на Ирак новата цел на Израел е разрушаването на Иран.

 

Народът и ландшафтът

          На сахаровската концепция за “свободна емиграция” Гумилев противопоставя идеята за връзката между народа и местната природа – местния пейзаж. Според Гумилев, човекът е част от етноса (народа), а народът е едно цяло с местната природа. Според него, преселването на народите и групите предизвиква катастрофални последици, когато емигрантите попаднат сред чужд пейзаж – чужда природа. В общи линии Гумилев е прав – емигрантите от Европа разрушават природата на Северна Америка и унищожават фауната й. В Святата земя, толкова пострадала от масовата – по Сахаров – емиграция, палестинците са едно цяло с природата, а емигрантите-евреи й противостоят и я унищожават.

          Умни специалисти-чужденци нанасят голям ущърб на руската природа, заливайки речните низини. Те разкъсват връзката на народа със земята, като се борят с “неперспективните” села, уедряват колхозите, централизират печенето на хляб и със строежа на многоквартирни домове на село. В резултат  на господството на чуждоземния елемент в руското висше образование чисто местните специалисти се обучават по западен образец: без това не са получавали признание.

          В наши дни чуждестранните специалисти от Международния Валутен Фонд унищожават местната природа и културата на всички страни от “Третия свят”, неспособни да се противопоставят на диктата му – и нещо чудно: специалистите на МВФ са напълно чужди на местната природа и етнос и целта им е съвсем друга: да подчинят на Запада страните от “Третия свят”. Това явление не е ново: някога селяните на Италия са били изместени от земята и се появяват едрите земеделски стопанства. Тогава Рим загива и мястото му заемат колонисти от Сирия. Във Византия селяните от Анатолия също са били изтикани от земите си, за да се създаде изгодно овцевъдно стопанство. След това в Анатолия идват турците и заемат опустелите земи. В наши дни експортните култури изместват традиционното стопанство почти навсякъде в “Третия свят”: това предизвиква глад, изкуствено разрастване на градовете и вълна от емиграция от страните на “Третия свят” в Европа.

          Емиграцията от страните на Запада в страните от “Третия свят” е форма  на империализъм. Така бяха завзети Америка, Австралия, Палестина, страните на Африка. Гумилев обяснява защо империализмът е пагубен и на екологично, а не само на икономическо равнище. Но вредна е и емиграцията от страните на “Третия свят” в страните на Запада. Успехите на крайно десните партии сред работническата класа в страните на Европа не са случайни – именно тези партии се обявиха срещу емигрантите от страните на “Третия свят”: нали те се конкурират с местните работници и понижават равнището на живота. Имиграцията на бедняците е изгодна за буржоазията, тъй като тя понижава заплатата и усилва конкуренцията на пазара на труда. Буржоазията не носи и социалното бреме, свързано с културния разрив: само пролетариатът живее в районите, където се заселват емигрантите. За работниците и бедните слоеве от населението в западните страни емиграцията на бедняците от страните на Третия свят се превръща  в катастрофа: така вътрешният пролетариат се превръща във външен пролетариат.

          Макар расизмът сам по себе си да е отвратителен, в този случай той изпълнява защитни функции за живия организъм на народа. Расизмът е болезнена реакция на отхвърляне на чуждото тяло. Ако нямаше расизъм, народите от Западна Европа биха загинали под натиска на емиграционните вълни. Неразбирането на това е историческа грешка на комунистическите партии като изразители на копнежите на пролетариата. Впрочем, и расизмът в страните от “Третия свят” е израз на антиимпериалистическите настроения на народите на тези страни. Учението на Гумилев позволява да се разбере същността на двете страни на емиграцията и да се поправят грешките. (Откъс)

 

 

Интервю на Алексей Цветков

 

          Алексей Цветков: Защо напусна СССР и замина за Израел? Това имаше ли връзка с тогавашните ти политически възгледи? Що за възгледи бяха те? И доколко са се изменили?

          Израел Шамир: Това беше съвсем друга епоха и ние бяхме други. Стивън, герой на романа “Одисей”,* не счита за нужно да върне заетите пет фунта, защото вече “е съвсем друг, всичките му молекули са се изменили”. Светът от края на 60-те години съвсем не прилича на днешния свят. Бях младеж от “шестдесетте”, привличаше ме “социализмът с човешко лице”, влечеше ме “към народа”. Напуснах моя чичо-професор и станах шофьор на камион, плавах по сибирските реки, катерех се по планините. После се върнах към учението, написах проект за Закон за гражданските права, опитах се да организирам издигането на кандидатурата на Сахаров в изборите за Върховен съвет. Общо взето, приемах за чиста монета всичко онова, с което беше бомбардирано моето поколение. Дружех с дисиденти – Якир, Красин, Даниеловците. Голямо преживяване стана август 1968 год., краят на Пражката пролет, която ние възприемахме като част от всеобща пролет за народите – от Беркли до Париж и до моя роден Академгородок. Искаше ми се да имам приключения и не бях против “красиво да умра”, което е естествено на моята възраст. Колебаех се между войната в Биафра и Израел, но по-лесно беше да отида в Израел. Срещнах се със ционисти, те ме финансираха и направих няколко най-големи за времето си тиражи на самиздат. Така незабелязано преминах границата, отделяща дисидента от нелегалния, след което бях изправен пред избора заминаване или затвор.

          Малко преди да тръгна за Израел, срещнах група палестински студенти от Москва на борда на кораба Сочи-Одеса. Споделих с тях, че отивам в Израел. Те признаха, че също им се иска да отидат в Палестина, но не могат да се върнат. “Но вие имате право да се върнете!” възкликнах тогава и мисля така и до ден днешен.

          С течение на времето разбрах, че враждебни на Човечеството сили използуват привлекателните идеи на либерализма - равенство, демокрация и освобождение - за свои цели. Съветското ръководство и ръководствата на западните комунистически партии също виждаха това и се бореха с тези идеи. Възникна мним избор: да подкрепя съветският консерватизъм и липсата на демокрация или западният капитализъм. Отхвърлих и двата варианта и заех по-сложна позиция: искаше ми се да използувам тези идеи против врага. Индианците в Мексико, например, в началото са убивали испанските коне, считайки ги за помагачи на врага, но след това разбират, че конете могат да се приспособят за война със същите тези испанци.

          А. Ц.: Твоите първи впечатления от Израел?

          И. Ш.: Израел ме порази с духовната си изостаналост. Като че ли ме захвърлиха в Русия от 1951 год.. Народът се възхищаваше от армията, от отсечената стъпка на войниците, от грохота на танковите гъсеници. Хората обсъждаха в каква степен палестинците (и въобще гоите) спадат към човешкия род. След доста либералния Съветски съюз с неговата вечно опозиционираща интелигенция, беше страшно да се окажеш в страна на патриоти-националисти. Тук за пръв път се сблъсках с “двойно счетоводство”: патриотизъм - за себе си, недоволството - за другите, призив за равенство - за износ, расизъм - за собствено потребление, тоталитаризъм - за себе си, проповядване на демокрация - за другите, свободомислие - за другите, клерикализъм - за себе си. Шокът беше голям. Веднага ми се прищя да приложа в Израел “експортния вариант”. Възприемаха ме, както винопроизводителите възприемат човек, готов да пие фалшив алкохол собствено производство: “Глупак нещастен, тези неща са за тях!”

          Силно ми се прииска да се върна у дома, в Русия. Но в онези времена нямаше връщане назад. Ако бяха ме пуснали, само три години след заминаването си бих се върнал в Новосибирск и бих се оженил за Таня...

          А. Ц.: Работил си като прес-аташе на Социалистическата партия в Кнесета. Какъв е главният ти извод от този период? В какво се състои основният минус и главният плюс на израелските леви?

          И. Ш. : Като начало трябва да се отделят “левите” от “крайно левите”. За простота ще наричаме “израелски леви” силите вляво от центъра на Работническата партия, т.е. лявото крило на Работническата партия, социалистите  и още няколко партии, чак до (но без да ги включваме) комунистите, които ще класифицираме като “крайно леви”. Нашите леви са от елита на Ашкеназите, народ богат и влиятелен, безкрайно самовлюбен и надменен. Крайно левите са по-открити хора, привърженици на равенството - антиелитарни сили.

          Израелските леви смятат, че не трябва да се обиждат палестинците, защото а) това противоречи на Високия Еврейски Морал, б) погубва душите ни, в) може да скара Израел с другите страни. Десните оспорват тези доводи: нашият Морал разрешава да се мачкат гоите, а другите страни ще поприказват и ще престанат. Според Бен Гурион* не е важно какво говорят гоите, важно е какво правят Евреите. Т.е. с десните дори нямаше за какво да се говори.

          Но за “левите” израилтяни идеята за равенство между палестинеца и евреина беше толкова чужда и неразбираема, колкото за член на Дружеството за защита на природата е идеята за равенство между човека и заека.

          Израелските “леви” малко се отличават от “левите” в САЩ: последните се обявиха против войната във Виетнам, защото там убиваха свои, американски войници и защото войната струваше скъпо. Животът на виетнамците им беше безразличен. С течение на времето стигнах до извода, че върху т.н. леви в САЩ и Израел влияе еврейската концепция за пропастта между Своя и Чуждия. И все пак израелските леви бяха по-близо до американските леви евреи: у последните напъните за демокрация спираха много преди стълкновението с израелската реалност. Израелските леви можеха да критикуват израелския режим, а американските леви евреи се бояха от това като от огън. Един след друг ми дотегнаха израелските леви, постоянно хленчещи за ущърба, нанасян върху Моралния Облик на Евреина. Съчувствувах на палестинците и виетнамците, а за моралния облик на евреина или за военните разходи на САЩ и пет пари не давах. Затова за мен истинската левица започва там, където за другите свършва – в комунистическите партии.

          А. Ц.: В Русия, както и в целия свят, левите съчувствуват на палестинската съпротива и носят палестински кърпи за глава, куфии. Възможно ли е това сред евреите в Израел? И ако да, каква може да бъде реакцията на улицата? Не е ли имало у тебе желание да извършиш такъв малък подвиг?

          И. Ш.: Това не е никакъв подвиг. До неотдавна израелските евреи – особено младите - също носеха куфии. Аз и в армията стоях на пост, омотавайки около гърлото си куфия. Разбира се, Палестина ни влияеше – ядяхме палестинска храна, в къщи носехме арабски ризи “джалабие”, изпъстряхме речта си с арабски думи, пушехме наргиле. През последните години този процес се забави, но не изчезна. Затова вярвам във възможността за “палестинизация” на емигрантите.

          А. Ц.: Как се отнасят към тебе в Израел?

           И. Ш.: Миша Гросман, известният руски израелски художник и голям еврейски националист, написа за мен в израелски вестник следното:

          “Който не е с нас, той е наш враг!”, “Ако врагът не се предава, го унищожават!” –отдавна изгниха костите на онези, които с огън и меч насаждаха тези лозунги. Но те все още се крият в тайните кътчета на душите на много хора. И ето, че се появява Изя Шамир – и подлага на проверка вътрешната ни чистота. Изя Шамир – един от нашите - твърдо и последователно проповядва от много години правотата на враговете ни: при това той прави това не в мирно време, а сред боя и отровни стрели свистят край ушите му. Каква степен на социално побъркване трябва да притежаваш, за да излезеш сам против всички, да бъдеш представител на далечен и чужд народ, който даже не подозира за твоето съществуване? Героизмът на Изя Шамир – героизъм на самотна мравка - хвърля ръкавицата на много патриоти на ционизма, така уютно израснали в чиновническите помийни ями на “Сохнут”*, Министерството на външните работи, Министерството на абсорбцията и прочие, и прочие, и прочие.

          Изя Шамир е нашият противен щурец зад печката, който ни държи будни с безкрайните си лъжливи песни.

          Изя Шамир е любимата ни пета колона

          Изя Шамир е нашият любим враг.

          Изя Шамир е интегрална част от нас самите”

          Александър Голдщайн, най-известният ни есеист, написа следния трогателен текст:

          “Думите на Шамир се раждат от ранено сърце, в тях има болка за унижените и страдащите: руските селяни, палестинските араби, ивановските тъкачки. Социализмът на Шамир е романтична, покровителствена система за социална защита на сиротните и слабите. Неговият глас е чист, в него няма агресивност, поддаване на силата, на национализма или пък на желание за отблъскващо шокиране. Той не проклина, а по-скоро се оплаква от този жесток свят, в който никой не се интересува от унижените нации и социални слоеве.”

          Официалният Израел се старае да не ме забелязва, да не ме споменава нито за добро, нито за лошо – една напълно традиционна еврейска позиция: “да не бъде той поменат”. Дори на международна конференция израелският официален представител не можа да надмогне себе си и ме нарече просто “онзи човек”. И тъй като евреите по същия начин не упоменават и Христос, наричайки го упорито “онзи човек”, това ме ласкае.

          А. Ц.: Съвременните кибуци?** Доколко те са алтернатива на капитализма? Повече ли стават или по-малко? Не се ли готвиш да се преселиш там?

          И. Ш.: Преживях две години в кибуц и едва не умрях от скука. “Социализмът” им беше доста своеобразен: използуваше се наемен труд, не се приемаха гои, поставяше се бариера дори и пред източните евреи. Службата в армията беше поставена на пиедестал, духовният живот отдавна-отдавна беше принизен до едно голямо нищо. Според мен, в едно расистко общество не може да има социализъм.

          Кибуцът рухна скоро след разрушаването на Съветския съюз, когато прибраха подпорките и параваните, създаващи илюзия за наличие на някакъв израелски социализъм. Кибуците бяха икономически мощни и богати стопанства, частта на всеки кибуцник се изчисляваше на стотици хиляди долара. Но неолиберализмът съумя да се справи с тях. Те не можаха да се удържат от изкушението да играят на борсата и да дават пари под лихва и при сриването на борсата се оказаха със страшни дългове. След това енергичните ни млади чубайси и гайдаровци предложиха на кибуцниците да извършат приватизация и да приемат диференцирано заплащане. Както и в Съветския съюз, заложиха на чувството на завист, на паталогичната жажда за забогатяване за сметка на слабите. Както и в Съветския съюз, кибуцниците от глупост гласуваха за “реформата”. В резултат в днешните кибуци има такова разслояване на обществото, каквото се наблюдава навсякъде другаде: има милионери, има и бедняци, които събират гнилите зеленчуци в градините, някога били обща собственост.

          Питам ги: защо вдигнахте ръка за приватизацията и диференциацията? Отговарят: убедиха ни, че така ще бъде по-добре, че трябва да вървим в крак с времето. Точно както стана и в Русия.

          Младежта напусна кибуците, които се превърнаха в домове за престарели хора и всички чакат закона, който ще им разреши да продават получените от държавата и откраднатите от палестинците земи на свободния пазар.

          А. Ц.:  По телевизията виждаме на демонстрациите множество червени знамена със сърп и чук, но в коментариите кой знае защо винаги слушаме само за исляма и антисемитизма. Доколко днес левите влияят върху общото националноосвободително движение, на новата Интифада?

          И. Ш.: Преди унищожението на Съветския съюз левите доминираха в палестинското движение. Но още в началото на 80-те години Израел реши да насочи палестинците по ислямско русло. Всички движения освен ХАМАС бяха забранени, лидерите им лежаха в затвора или бяха в дълбока нелегалност, а на ХАМАС беше дадена “зелена светлина”. След разгрома на социалистическия лагер, на палестинците и на всички други по света обясниха,  че социализмът е загинал и никога повече няма да възкръсне. Международната подкрепа изчезна. Ехуд Барак - а преди него и Шимон Перес - бяха в ръководството на Социалистическия Интернационал. Боецът се нуждае не само от калашник, но и от  идеология, а ислямът предлагаше идеология на равенство, взаимопомощ и борба с окупатора. Ти сам реши дали евреите не са улучили или дали не са точно пресметнали, предпочитайки зелените пред червените.

          Но комунистите не са пропаднали, а близкият до тях Народен фронт за освобождение на Палестина извърши, според мен, единствения за годината разумен акт на личен терор, убивайки министъра-нацист Зееви.

          Впрочем, сега на палестинците никак не им е до сортиране на леви и десни – физическото им оцеляване е под заплаха. Всяко село, всеки лагер на бежанци решава по своему как да живее и как да оцелява. Възникнаха местни отреди на опълчението, Танзим. Това са млади момчета, на които се налага да изпълняват властови функции, да се борят с окупацията, да възпират безкрайния терор. Това е пример на анархия в действие в добрия смисъл на думата.

          Що се отнася до мен, харесвам палестинският народ. Селяните, отглеждащи маслини, бедуините, пасящи овцете, останките от старите благородници с техните разкази за английските и отомански времена, градските търговци по “базарите”, криещи поредната книга на Чомски под молитвеното килимче, несломимите нелегални комунисти с много години затворнически стаж, поетите и художниците на Рамала, учителите в училищата и университетите, партизаните от Танзим.

          А. Ц.: Отношенията между левите и международната еврейска диаспора преди 68-ма година и след това. Знам, че имаш свой възглед за тях и че Ноам Чомски ти е привел много остроумен аргумент...

          И. Ш.: Не е възможно да се разберат промените, станали в света, без човек да се ориентира в еврейската политика. Сто и петдесет години евреите играха огромна роля в лявото движение: попълваха редовете му с млади активисти и го подкрепяха материално, организационно, с преса. Левите свикнаха с това и близостта им с евреите изглеждаше органична част от лявото движение. Наизмислиха планина от обяснения на този феномен – така да се каже, Еврейският Морал и Еврейският Характер се стреми да помогне на унижените и на оскърбените.

          Романът завърши през 1968 год., когато организираното еврейство се раздели с лявото движение в Европа и Америка, изпращайки го кратко и енергично по дяволите.

          Ноам Чомски ми обясни това по следния начин: когато вълната на революцията от 1968 год. подкарва освободените негри към богатите еврейски квартали на северните градове, еврейските банкери и медийни барони дадоха отбой на младите активисти, заявявайки: “Това, братя, вече е твърде много”.

          Стана ясно, че еврейският елит винаги е преследвал своя цел и изгода. Целта му винаги е била властта, а там не го допускаха. Евреинът-банкер и собственикът на вестник усещаха враждебността на обществото и към обществото. И те поддържаха левите, докато последните разклащаха “гойското” общество. През 1968 год. целите на еврейския елит в САЩ бяха постигнати – традиционните елити се поотместиха и отстъпиха място на евреите във властовите структури.

          Оттогава еврейският елит зае нормалната реакционна позиция на банкерите и богаташите. Аномалията на връзката “леви-евреи” приключи - и слава Богу. В лявото движение останаха известен брой възрастни евреи, не дочули рога, свирещ отбой. Останаха и лицата с еврейски произход, скъсали с организираното еврейство. Там са и представители на организираното еврейство, които успешно продължават да влияят върху лявото движение, отклонявайки го от пътя му чрез позоваване на минали заслуги. Обаче левите все още не могат да свикнат с мисълта за раздялата и, като прогонени, но глупаво упорити  любовници, продължават да пеят серенадите си под прозореца на безсърдечната Дъщеря на Цион.

          В Русия стана нещо подобно. През 50-те години се разхождаха от ръка на ръка стиховете на Еренбург, в които се изтъкваше, че думата “чифут” винаги е стояла до  великата дума “комунист”. Сега вече няма такова нещо – и правилно. Този фалшив “съюз” съществува достатъчно дълго. Между другото, нека да си припомним, че думата “чифут” винаги е била и синоним на думите “експлоататор”, “лихва”, “дълг”, “аренда”, “робство”. Иначе дедите ми нямаше толкова да настояват на измисления евфемизъм “евреин”.

Съюзът с организираното еврейство не донесе голяма чест на комунистите, само ги скара с обикновения народ. Впрочем, за това предупреждаваха и Маркс, и Прудон, и Бакунин.

          А сега еврейският елит иска от всички партии и движения само едно: за него, като за мъртвец, да говорят добро или нищо или поне - като минимум - да не го забелязват. Това иска и изтребителят “Стелтс”. Ако обществото забележи силата на организираното еврейство, то, естествено, ще подложи на критичен контрол дейността им, а за евреите е по-удобно да бъдат считани за ангели в бяло облекло и за вечни жертви - така те избягват обществената критика и контрол.

          Евреите са готови да поддържат контакти с левите движения, както и с всички движения, включително с неонацистите и мъничко да помагат - в замяна на мълчанието им. Сам реши защо левицата отива на тази сделка: по навик ли, от страх ли, или в края на краищата от липса на въображение. Има основания за всякакво тълкуване. Сто и петдесет години създават навик. От друга страна, евреите на Америка са толкова силни, че с тях се боят да се свързват даже крайно десните. Любопитен факт е, че италианските и холандските фашисти, например, застанаха изцяло на страната на ционистите.

          Но с това е време да се приключи. Нали през 1968 год. еврейството не тръгна към аполитичност и съзерцаване на собствения си пъп, а вдигна знамето на неолиберализма и глобализацията, другите имена на ционизма, и сега ни води към световна война. Затова считам за необходимо да напомня старите лозунги на лявото движение, издигнати още от Маркс през 1840 год.: “Да се освободи света от еврейството!”. Време е то да се отправи на сметището, където почиват болярството и търговските гилдии.

          Но тук възниква нова сложност. Човекът е устроен да имитира поведението и начина на мислене на първенците си – пример за чисто дарвинисткото желание “да се следва водача”. Тъй като еврейството стана значителна, интегрална част от елита на Америка, то започна да дава тона и на “гоите” от елита, а оттук влиянието му плъзна по целия свят. Така възникнаха “новите елити”, които наричам мамонци или мамонити, служители на Мамон.

          А. Ц.: Доколко вярваш в така наречения антиглобализъм - в новия подем на антибуржоазното движение по целия свят и съответните настроения, в новите обединения като АТТАК?

          И. Ш.: Искрено вярвам в необходимостта и неизбежността му. Обикновените американци, руснаци, французи, щведи разбират, че ги изтласкват от Празника на Живота. Изтласкват ги “новите елити”, хората, приели мамонския подход, според който обикновеният човек е напълно заменим и няма никаква стойност. Ако е изгодно да се измори и пречука, примерно, населението на Русия и Швеция, като се оставят само известен брой роби в суровинната промишленост, то “мамонските елити”  ще тръгнат към това, без да се замислят.

          Глобализмът е прилагане на ционистката тактика в световен мащаб. В Палестина обявяват местните жители  за ненужни  и ги натикват зад бодливата тел или директно ги отстрелват, замествайки ги с тихи, трудолюбиви роби от Китай или изнасят производствата си там. Същото, макар и в по-меки форми, се прави по целия свят.

          Мамонската идеология е особена форма на капитализъм. Преди време капиталистът “гой”, макар и експлоататор, все пак е усещал някаква отговорност пред работниците си. Приеми това за отживелица от феодализма. Но и в тези времена това е било чуждо на евреите – предците ми не са усещали каквато и да било връзка с украинския мужик или руския работник: друга вяра, друг произход. Затова арендаторът-евреин е събирал шест пъти повече данък от пана-помещик1. След като чрез осмоза този подход беше общоприет в кръговете на “новите елити”, възникна мамонският глобализъм. Затова за защита на народа пък се появи антиглобалисткото движение, което еврейските елити наричат “антисемитско”.

          Тук е време да се изтъкне, че под словосъчетанието “нови мамонски елити” не трябва да се подразбират хора от еврейски произход. Нямам предвид обикновените работници, инженери, учители, които въобще не спадат към елитите. Но ако предприемачът Рабинович се грижи за работниците, яде с тях в стола, жени се за многостаночничката Марина Сорокина и кръщава децата си, то може да се приеме, че той е по-близо до антиглобализма, отколкото до глобализма. Ако банкерът Иванов отравя езерото, продава храна зад граница, обира работниците и офейква в Ница, става повече от ясно, че той се кланя на Мамон.

          А. Ц.: В условията на еднополярен глобализъм, т.е. при всеобща зависимост от  транснационалните корпорации, на равнището на отделни държави - както показва случаят с Чавес2 във Венецуела - вече почти нищо не може да се направи. Левите оптимисти се надяват, че срещу глобалния капитализъм ще възникне също такъв глобален интернационализъм на несъгласните и че борбата между системата и народа тепърва предстои. Левите песимисти считат, че историческият шанс за по-достойна цивилизация се отлага за дълго поради появата на нова порода “едноизмерни” хора, напълно програмирани чрез медиите. Към кои спадаш ти?

          И. Ш.: Пиши ме към оптимистите. Според мен, глобализмът е хегемония на САЩ плюс дълбок последователен неолиберализъм. Затова е нужно активно да обединяваме усилията на местните националисти с всички антиамерикански сили против САЩ и слугите им.

Още никой не е отменил конкуренцията между империалистите. За съжаление, след съкрушаването на Централна Европа през 1945 год., в света се извърши грубо нарушаване на съществуващото равновесие и оттогава Германия не е успяла да се оправи, макар че и сега немците се обявяват против войната на САЩ в Ирак.

          САЩ не са по силите на днешната Русия, но заедно с други държави тя може да сдържи натиска на американските мамонци.

          Също като Имануил Валерщайн1 считам, че сегашната световна система загива и че й остават пряко сила няколко десетилетия, пък и по-малко. Никой не знае какво ще дойде в замяна. Ако победи Мамон, очакват ни страшните векове на Желязната пета, клониране на най-добрите – в смисъл на най-послушните, най-лишените от собствена мисъл роби, успоредно с масово унищожение на народите. Значи, нужно ни е да победим.

          А. Ц.: “Първите леви” бяха републиканците и демократичните революционери  от края на ХVІІІ и първата половина на ХІХ векове. В резултат, след 1848 год. възниква новата Европа. “Вторите леви” бяха пролетарските революционери и в резултат се появи социалистическият блок. Ще настъпи ли времето на “третите леви”? Как си представяш историческата им мисия?

          И. Ш.: Това време вече е настъпило. Според Маркс историята на човечеството е история на класовите борби. В моето разбиране  историята на човечеството е история на борбата на идеи. Отначало човечеството се е устройвало, търсело е смисъла на живота, стремяло се е към Бога. От онова време са ни останали потресаващи храмове от Египет до Ангкор-Ват, от Суздал до Йерусалим. То ни е донесло забележителното изкуство на миналото.

          Отново ще цитирам Валерщайн: през ХVІ-ХVІІІ векове в Европа прониква отровата на новата система - възниква злокачествената форма на експлоатация – капитализмът. Китай, Индия, Русия, арабският свят са притежавали имунитет срещу тази отрова, което може да им се припише като заслуга. И в тези цивилизации винаги е имало хора, гонещи печалба. Но има огромна разлика между света, в който има няколко “капиталисти” и света, където господстват именно те. В другите цивилизации и в предкапиталистическа Европа, щом капиталистическата класа се укрепи и започне да затлъстява, й отнемаха събрания капитал и я заставяха да се покори на волята на колектива. “Така антитоксинът е сдържал вируса”, заключава Валерщайн.

          Последвалата история е изработване на идеи за борба с отровата на капитализма. Левите и десните идеи съдържат ценно ядро, но не можаха да победят капитализма. Нашата задача е да създадем новата идея.

Тя трябва да се основава на предишните идеи на човечеството. Както Агафя Тихоновна, аз бих взел стремежа към равенство  и братство от комунистите, уважението към основните местни традиции от националистите, любовта към земята от селяните и “зелените”, свободата на духа от анархистите, предприемчивостта от юдео-американците и бих прибавил християнското чувство за единение на Църквата и Бога, изразено в причастието. Аксиомата* за вродения стремеж на човека към максимална печалба е толкова лишена от доказателства, колкото и аксиомата  за стремежа му към Доброто и към Бога. Отклониха Човечеството от пътя на разума и ние трябва да го върнем пак там. Тази задача е напълно постижима.

          А. Ц.: Неолибералните теоретици често твърдят, че “комунистическият мит” през миналия век само е маскирал ускорената индустриализация на периферни страни – Русия, Китай – и неестествено бързия им преход от късен феодализъм към ранен капитализъм. Какво е  главното ти възражение?

          И. Ш.: Неолибералите вярват, че всички страни и култури трябва да извървят пътят на Европа към капитализма. Както казах по-горе, не приемам този евроцентричен постулат и считам капитализма за странен каприз на историческата съдба. Русия и други страни  и цивилизации са търсели начин да се борят с дошлия отвън капитализъм и за известно време успяха да го победят.

          А. Ц.: Коментирай парадокса: непосредствено угнетеният никога не става субект на изменението, носител на мисията. При феодализма системата се е крепяла на угнетяването на селяните, но не те, а буржоазията извършва революцията. Тогава буржоазията беше ново социално явление, относително благополучно, но лишено от права и уверено в себе си. Точно по същия начин непосредственото угнетяване на  промишлената работническа класа при капитализма не направи тази класа проводник на новата реалност, въпреки всички прогнози на Маркс. Не значи ли това, че исторически субект отново ще бъдат хора, чието положение прилича на положението на буржоазията отпреди два века: относително благополучие, но трагична невъзможност за самореализация и критично отношение към системата? Този портрет идеално подхожда на постиндустриалните работници на високите технологии, програмистите - на новия технологичен елит...

          И. Ш.: Забравяш някои по-важни съсловия – творците, художниците, свещениците, поетите, селяните: за да дойдем “на земята да орем и да пишем стихове”. Техническата интелигенция е твърде буржоазна. В страните на Запада работническата класа е твърде малобройна. Дошло е време да се помисли за духа. За създаване на църква, а не на партия.

          А. Ц.: Съвременните партии, съумели едновременно да запазят определен революционен потенциал, радикална стратегия-тактика и обществен успех – например,  Партията на Труда в Бразилия, “Възродените Комунисти” в Италия, Уфак Урас в Турция и даже ПДС в Германия – винаги са били и остават странна смес от крайна праволинейност, дори сектантство - свойствено на ветераните - с младежка контракултурна, максимално освободена среда. Във всяка една от тях липсва – или е прогонен - студеният центризъм на средната възраст и темперамента. Възможен ли е подобен проект в Русия? Или в Израел?

          И. Ш.: Според мен, в Русия има база за създаването на широка антикомпрадорска коалиция на националните и комунистическите сили - както в Китай през 1945-1949 години. Цел може да стане възстановяването на системата на Съветите в духа на най-добрите традиции на държавното строителство -  виж “Държавата и революцията” на Ленин.

          Израел е малко, неестествено образувание, оръдие в ръцете на световното еврейство, което най-добре е да се демонтира и население му да се разтвори в Палестина, я след това - в Голяма Сирия.  Близкият Изток има свой път и когато ционисткият проект бъде разгромен, районът отново ще поеме по него.

          А. Ц.: В текстовете ти често се срещат думите “Бог” и “Душа”. Теологията на освобождението, религиозната проекция на съпротивата бяха важни елементи, например, на никарагуанската революция. Според тебе, доколко това е необходимо за Революцията на Бъдещето?

          И. И.: Теологията е първична форма на идеологията. Всяка социална или политическа мисъл може да  се изрази в теологични термини. Почитането на Богородица може да се преведе като “любов към земята”, както е писал Достоевски. Вебер е обвързал капитализма с протестантството. Маркс смята, че в Америка е победил еврейският дух. Разискванията на базата на теологията са удобни с краткостта и разбираемостта си – а освен това те позволяват, според мен, да се разбере ставащото на по-дълбоко равнище.

          Ноам Чомски, например, забелязва, че САЩ се борят с католическата църква и обясни този факт с подкрепата на бедните и унижените от католиците в Латинска Америка. Това обяснение е добро, но недостатъчно. Нали далече от Латинска Америка средствата за масова информация на САЩ също нападат католиците с религиозна ревност. А ако минем на езика на теологията, ще се получи по-голяма яснота. Теологично неолибералът се отнася към всички хора така, както талмудичният евреин към гоите. Идеята на християнството се превежда като “другарство”, “солидарност”, комунизъм . Затова борбата между идеолозите но неолиберализма и църквите на САЩ в много отношения повтаря стария спор между евреите и християните.

          Ако се вгледаме по-дълбоко, ще разберем, че дребните ни разправии на повърхността прикриват главния спор на всички времена за мястото на духа в света. Нали далечната, главната, често забравяна цел, е освобождението на духа, придобиване на хармония и благодат? Това не забравяше младият Маркс, а в Русия – Блок и Плеханов. Комунистите искаха не просто да нахранят всички, но и да построят Царството Божие на земята. Но това е сложна тема, писах подробно за това в голямата си програмна статия “Апокалипсисът сега”, тя стои на английски в сайта ми – www.israelshamir.net -  и някога ще я преведа на руски.

          Нужно ни е да се преустроим и да осъзнаем грешките на миналото. Противниците ни спечелиха много точки, представяйки социализма като еднообразна казарма. Необходимо е да се разграничи социализмът и унификацията в умовете на масите. Равенство – да, еднообразие – не. На езика на физиката унификацията на света е победа на ентропията*. Всеки нов “Старбек” или “Макдоналдс” е победа на ентропията. Черквата на Покрова в Нерли е победа на енергията. Трябва ни повече енергия и по-малко ентропия. Според мене, борбата с църквата също е ентропична. И с това е добре да се разделим, да разграничим социализма и атеизма. Третият проблем е централизираната бюрократична държава. Трябва да се вземе повече от Бакунин, от съвременните анархисти, да се съживи идеята за Съветите като власт отдолу. Да се намали силата на държавата**. Да се осигури живото многообразие в изкуството и свобода на словото и дискусиите. Да се даде възможност на дребния производител, бръснар, реставратор, фермер да направят нещо свое, но да не се позволява създаване на “мрежи” и корпорации***. Ножицата на доходите да се държи на равнището 1 към 3, в краен случай 1 към 4****. Да се направи неизгодна работата с цел износ. От друга страна трябва да се внимава да не се свлечем до социал-демокрацията и до еврокомунизма – тези идеи се оказаха много непривлекателни и бездуховни.

          А. Ц.: Нека да преминем към литературата. Разкажи за твоето отношение към Омир.

          И. Ш.: Стигнах до Омир след Джойс. Някога преведох две глави от “Одисей” на руски и няколко пъти ги преиздаваха - за последен път от московското издание “Радуга”. Забелязах, че за руския читател омировските алюзии са неясни. Нали преводите, за разлика от оригиналите, остаряват. А от времето на Василий Андреевич Жуковски “Одисея”, по най-общи сведения, не е превеждана отново - с малки изключения, които не повлияха ни най-малко на представата за поемата. “Одисеята” на Омир изискваше нов прочит, едва след като през 1921 год. излиза гениалната й перифраза.

          Хорхе Луис Борхес заяви: “С появяването на “Одисей”  Джойс  стана предшественик на Омир”. С други думи, Омир след Джойс не прилича на Омир на дедите ни. Представи си, че “Одисеята” е написана през 30-те години на ХХ век от някой от поклонниците на забележителния ирландец!

          У мен се появи идеята да преведа  за руския читател “Одисея” на Омир, опирайки се на английските преводи и на първо място – на превода на “Одисеята” от Лоурънс Арабски.

          Но преводът на Лоурънс беше далече от идеалното постджойсово прочитане на епопеята. Затова се обърнах за помощ към знаменития превод на връстника му Е. В. Рьо. Ето как се получи преводът ми тогава.

          За да се изясни това намерение, съзнателно запазих англицизмите. В рецензията си на превода на Гнедич Пушкин пише за “Руска Илиада”, а в дадения случай става дума за “Английска Одисея”. Преводът ми е предназначен за младите хора, израснали в съвременна Русия с книгите на Толкин и Фентази. Книгата излезе през 2000 год в ленинградското издателство “Алетея”.

          А. Ц.: Нека да поговорим за художествените ти интереси. Кои книги и автори - съвременни и класически - са значимите за тебе? Какво за тебе е по-важно– революционното съдържание, т.е. специфичният материал, или революционната форма, т.е. специфичният похват, приложим към всякаква тема?

          И. Ш.: Особено са ми близки книгите, написани там, където живея – Библията, Евангелията, Талмуда, който се готвя да обработя за четене (в списание “Зеркало” неотдавна излезе първият фрагмент от този труд); знаменития сборник с православни поучения на отците от VІІ век “Духовна поляна” (надявам се да го прокоментирам за издателство “Алетея”), стиховете на Махмуд Дервиш, съвременен палестински поет, прозата на И. Й. Агнон, израелски автор, когото много съм превеждал.

          От чуждестранната литература на ХХ век ще назова Джойс, комуто посветих много години, Елиот, Лоурънс, “Беоуулф” в превод на Хини, Толкин, “Швейк”, японския прозаик Танидзаки, превеждах и преразказвах класически японски пиеси, Маркес, Селин, Жан Жене. От руската литература на ХХ век, за да не изпадам в баналност, ще се огранича със стиховете на Есенин и Заболоцки, повестите “Хулио Хуренито” и “Ибикус”, романите “Generation П” (“Поколение “Пепси”, 1999 г.) на Пелевин и “Синята тлъстина” (1999 г.) на Сорокин.

          Любимите ми режисьори са Годар (“Безумният Пиеро”, “Китайката”, “Омъжена жена”), Бергман (“Седмият печат”), Нагис Осим, Шукшин, Понтекорво (“Битката за Алжир”), нашият израелски Ури Зоар…

          Любимите ми живописци са Симоне Мартини (1284-1344), Липпо Меми - Lippo Memmi (1291-1356), художниците, рисуващи нежната небесна красота на Богородица, Лоренцети – Ambrogio Lorenzetti (1290-1348), чийто младенец-Христос смуче пръстчето си, Ян ван Ейк (блажената усмивка на лицето на ангела с криле от небесна дъга), Якопо Коручи, предсказал съвременността преди петстотин години, Кратах (кръглите коремчета на Ев и Варвар), а от руските – Васнецов (1848-1926).

          А. Ц.: Председателят Мао много е уважавал пъпеш с чушки, Че Гевара не е пиел, но е бил пушач. Какви са главните ти пристрастия в живота, характерните ти особености? Според теб, доколко те влияят върху темперамента, волята, възгледите и предпочитанията?

          И. Ш.: Близкоизточен човек от моето поколение, аз обичам маслинено масло, изворна вода, пресните питки... Слава Богу, всичко това се произвежда на Святата земя. Хлябът е основата на причастието, елеят – коронация и венчавка... Ако не ти е трудно, добави към това сянката на смокинята, чепка грозде, бълбукащия извор във вади Кураин, далечния звън на камбаните и зова на муедзина.

          А. Ц.: Ти лично често ли използуваш интернет? Как оценяваш историческата роля на “глобалната мрежа”?

          И. Ш.: Тя не трябва да се преувеличава. Нека не забравяме, че на Запад всички средства за масова информация се оказаха в ръцете на малка група приятели на Израел. Свои гусински има навсякъде, макар и да ги наричат различно, но всички те предават и пророкуват едно и също. В това е уникалността на съвременността. В миналото никога не е имало подобно нещо. Системата за масова информация на Запад е определено тоталитарна. Но все пак интернетът ни даде някаква възможност да обменяме възгледи, да се опитваме да убеждаваме хората. Лично за мен интернетът стана спасение.

          През януари миналата 2001 година, когато Интифадата много се разгоря, когато всеки ден погребваха палестински деца, всеки ден изкореняваха маслини, бях в пълно отчаяние. Противници на апартейда като мен не печатаха и гласовете ни не достигаха до САЩ и европейците. Тогава започнах да пиша на английски  и да изпращам статиите си в “световната мрежа” - така морякът, попаднал на необитаем остров, хвърля в морето бутилка с послание. Веднага ме забелязаха, посипаха се хиляди писма и десетки покани публично да докажа правотата на позициите си. Оттогава говорих във всички водещи университети на Америка и навсякъде – от Франция до Малайзия – ме посрещаха стотици мои интернет читатели. А след това започнаха да излизат на различни езици и книгите ми.

          Сега забелязвам, че идеите за равенство и ликвидиране на апартейда в Палестина започнаха да се разпространяват все по-широко. Хората престанаха да се боят от обвинение в антисемитизъм. Тук в някаква степен заслугата е не само моя, но и на интернета.

          А. Ц.: Завърши, моля те, фразата “Сега в Русия...”

И. Ш.: “Летят листата от брезите към струите на тихите води…”

 

Октомври 2002 год.

 


 

* Woody Alan (роден Alan Stewart Koenigsberg): филмов режисьор, писател, артист, джазов музикант, комедиант и драматург. – Бел. пр.

* Monophysitism – Monophysites (от гръцки monos – един и  physis – природа). Монофизитите вярват, че Христос има една-единствена божествена природа (същност) за разлика от православните християни, според които Христос има двойна природа (същност) – напълно човешка и напълно божествена. – Бел. пр.

** Лев Николаевич Гумильов (01.10.1912 – 15.06.1992), известен още като Лев Гумилев, е руски историк. Оригиналните му идеи за появата и гибелта на етносите стават база на политическото и културно движение “Нов Евроазианизъм”. – Бел. пр.

*** Създаден от човека – Бел. пр.

 

 

 

* Компрадорска буржоазия – върхушка на местната буржоазия в колониални и зависими страни (като България), една от главните опори на империализма, способстваща проникването на чуждия капитал, ограбването  и заробването на съответната страна. – Бел. пр.

* Според древногръцката митология син на Псейдон и Гея (Земята); бил непобедим, докато доскосвал Земята; Херакъл го откъсва от нея, издига го във въздуха и го удушава. -  Бел пр.

* В литературата норвежкият крал Харалд Хардрада (1046-1066) обикновено се именува Харалд ІІІ Хардероде- Бел. на научния редактор на руското издание.

** International Solidarity Movement (ISM) – Международно движение за солидарност (с Палестина). – Бел. пр.

 

* Axis of Evil – този термин е използван от Буш  в Обръщението му към нацията на 29.01.2002 г. срещу Ирак, Иран и Северна Корея, които обвинява в поддържане на “тероризма” и стремеж към притежаване на “оръжия за масово унищожение”. – Бел. пр.

1 Израел. Шамир има предвид управляващата в Йордания хашимитска династия. Между хашимитите и саудитската династия съществува отдавнашен скрит конфликт – от момента, когато кралят на Хиджаз Хюсеин ибн Али ал-Хашими губи войната за обединяване на Арабия от емира на Неджд Ибн Сауд през 1925 и собственото си кралство. Има сведения, че във Вашингтон и Лондон съществува план не само да се предадат част от саудитските земи на Йордания (формално да се върнат на хашимитите родовите земи), но и да се присъедини към Йордания и Ирак (където преди революцията от 1958 също са управлявали крале от хашимитската династия).

** Goldberg J. Debating War Against Iraq//Jewish World Review, July 17, 2002; http://www.jewishwordreview.com/cols.jonah.html. April 7, 2002

*** 1. Според Библията мястото, където ще се състои последната, решителна битка между Доброто и Злото преди Съдния ден. 2. Всяка голяма, решителна битка. – Бел. пр.

 

* 1. Според Библията мястото, където ще се състои последната, решителна битка между Доброто и Злото преди Съдния ден. 2. Всяка голяма, решителна битка. – Бел. пр.

** Goy /goyim – гои, народ, племе. Употребява се в смисъл неевреин и често се използва с презрение. – Бел. пр.

* Направете справка с последната книга на Новия завет. – Бел. пр.

* На 19.04.1995 г. чрез камион с взрив е разрушена частично федеперална сграда в Оклахома Сити; жертвите са 169 души. През 1997 год. Тимоти Макуей  (Timothy MacVeigh), 28-годишен, е осъден на смърт. – Бел. пр.

** Авторът има предвид взривяването на трите кули в Манхатън на 11.09.2001 год. – Бел. пр.

*** Кана (Qanа), село в  Южен Ливан: на 18.04.07 год. т.н. израелската артилерия обстрелва база на ООН близо до селото, в която са потърсили убежище около 800 бежанци. Избити са над 100 палестински и ливански цивилни. – Бел. пр.

* PR (пи-ар) – Public Relations = връзки с обществеността. Основното предназначение на фирмите, организациите и специалистите в тази област е цинично манипулиране на общественото мнение в съответствие с целите и конкретните задачи на политическите лидери в момента – тоест, на тези, които плащат. – Бел. пр.

** Разновидности на исляма. – Бел. пр.

* Данаил - библейски персонаж, който предрича края на човешките царства и възцаряването на Божието царство;

  Тримата другари на Данаил отказват да се кланят на идоли и царят на Вавилон заповядва да ги хвърлят в   

  пламтяща пещ, но Господ извършва чудо и те излизат напълно здрави и читави от нея.  – Бел. пр.

** От  “future” – бъдеще. – Бел. пр.

*** Нахлуването започва на 3 април 2002 год. Избити палестинци по списък - 63, безследно изчезнали – броят им не се знае, ранени – прибл.250 души, арестуванеи и натикани в израелските затвори – прибл. 300 души. Справка: книгата на Рамзи Баруд  за Джанин (2002 г.) (Ramzi Baroud, “Searching Jenin”) – Бел. пр.

[1] Ricks T. E. Briefing Depicted Saudis as Enemies, Ultimatum Urged to Pentagon Board // Washington Post, August 6, 2002, P. A01.

[2] Shafer J. The Power Point that Rocked the Pentagon, the LaRouchie defector who’s advising the defense establishment on Saudi Arabia; Raimondo J. Going after the Saudis. Big Oil Joins with the neocons and LaRouche “defector”, August 9, 2002 (http://www.antiwar.com/justin/justincol.html)

[3] Става въпрос за френския банкер Шмуел Флато-Шарон, откраднал 850 милиона долара и скрил се в Израел през 1977, тъй като - според израелските закони - не може да се предаде етнически евреин на друга държава. Комизмът на въпроса му се състои в това, че И. Рабин, застрелян впоследствие от ултрадесен терорист, е  един от основателите  на държавата Израел. От 1943 той е в състава на Палмах (ударните отряди на Хагана), водил е терористична борба с английската администрация, а през 1948 е командувал еврейската бригада, сражавала се за Йерусалим – и оттогава той е част от висшия политически елит на Израел.

1 Goldberg J. Debating War Against Iraq // Jewish World Review, July 17, 2002 (http://www.Jewishworldreview. Com/cols/jonah.htmt).

2 В броя от 7 април 2002.

1 Slavin B. Anti-Saudi arguments // USA Tuday, August 9, 2002

-          ** Dr. Mohamad Mahathir (р. 20.12.1925 г.), Премиер на Малайзия от 1981 до 2003 г.; името му придобива световна известност, когато на срещата на върха на Организацията на Ислямската конференция на 16.10.2003 год. той произнася реч, в която заявява, че “евреите управляват света чрез пълномощници”, като уреждат “други да воюват и умират за тях”. Речта му може да се прочете на англ. език на http://www.adl.org/Anti_semitism/malaysian.asp  - Бел. пр.

 

 

 

* Едуард Саид (01.11.1935-25.09.2003) – преподавател по английска литература в Колумбийския университет, палестински активист. – Бел. пр.

1 Разбира се,  не всички дисиденти бяха евреи и не всички евреи – дисиденти. Евреите-дисиденти обикновено не бяха европейски националисти и ционисти и въобще границата между нерелигиозните евреи и нерелигиозните неевреи, макар и да не изчезна, през ХХ век значително се заличи. Така например Феликс Дзерджински свободно е говорел на идиш, оженил се е за еврейско момиче, приятелите от детството му са били евреи, а евреинът Лев Троцки  не е говорел на идиш, дружил е главно с неевреи и не обичал евреите, както е изтъквал неведнъж.  Освен това в резултат на смесени бракове етническият компонент на руското еврейство бе размит, културата идиш изчезна, мнозина от А. Мен до Б. Березовски приемаха православната вяра и по всичко изглеждаше, че ако през 1991 нямаше контрареволюционен преврат и активно вмешателство отвън, Русия щеше вероятно успешно да асимилира своето еврейство.

2 Този бивш съветски дисидент  е споменат не случайно: в края на 1999-2000 Анатолий (Натан) Шарански заемаше поста министър на вътрешните работи на Израел и, следователно, носи лична отговорност за масовите нарушения на гражданските права на палестинското население.

1 Бялик, Хаим-Нахман (1874-1934) – изтъкнат еврейски поет, пишещ на иврит (предимно) и на идиш. Слава му е донесла поемата “В града има клане” (“Ин гихите-щот”), 1904, в руски превод “Сказание о пограме”, посветена на Кишиневския погром.

1 “Трудът ще ви направи свободни” (нем) – издевателски надпис на вратите на Освиенцим

* Контролно-пропусквателен пункт – Бел. пр.

1 Руска проеврейска телевизия. – Бел. пр.

2 Меа Шеарим – построен през ХІХ век йерусалимски квартал, където се е запазил бита на традиционното еврейство.

1 Вади – в Северна Африка и Близкия Изток сухи русла на реки или дълбоки оврази, напълващи се в вода само при силни порои

1 “Дум-дум” – разривни куршуми; забранени от международното законодателство. – Бел. пр.

* 1/ Древносирийски бог на парите. 2/ алчност, корист, сребролюбие . – Бел. пр.

* Otto Skorzeny (1908-1975 ), бивш полковник от SS, организира отвличането на Мусолини от ареста след свалянето му…В началото на 50-те е нает от Гелен, шеф на новата немска разузнавателна служба, за организиране прехвърлянето на търсени нацистки военнопрестъпници в Египет, Южна Америка и други праятелски страни (т.н. мрежа “Одеса”).  Справка: http://en.wikipedia.org/wiki/Otto_Skorzeny– Бел. пр.

* Тайно, мистично учение, окултизъм. – Бел. пр.

* Neturei Karta (Пазители на града) – подробности на http://en.wikipedia.org/wiki/Neturei_Karta – Бел. пр.

* Роберт Музил (1880-1942) доктор по философия, австрийски белетрист, есеист и драматург. (http://liternet.bg/pub;ish18/r­muzil/index.html ) – Бел. пр.

** Франц Кафка (03.07.1883-03.06.1924) – уникален австрийски писател.  – Бел. пр.

*** Амалек – родоначалник на народа амалекитяни (Битие, ХІV, 7). Поради вековната вражда между евреи и амалекитяни, за евреите Амалек става синоним на злото, което трябва да бъде изтръгнато из корен. – Бел. пр.

 

1 Исектицид за унищожаване на хлебарки и други насекоми в бита. – Бел. пр.

2 Популярни израелски групи станд уп комеди. Стенд уп комеди (амер.) – изпълнения на естрадни артисти на разговорен жанр, обикновено пошли и глупави.

* Мономах, Владимир (1053-1125) - киевски княз, наречен Мономах по името на майка си, дъщеря на византийския император Константин ІХ Мономах. – Бел. пр.

* Авторът има предвид романа на Томас Харди (1840-1928) “Тес от рода Дърбървил” (издаден през 1891 г.) – Бел. пр.

* Norman G. Finkelstein (08.12.1953 -), професор по политология в университета DePaul – САЩ,  е известен с  критичното си отношение към Израел заради политиката му спрямо палестинците, и като автор на осем книги, между които и “Индустрията на холокоста” (изд. на Verso, 2003 г.). През юни 2007 год. университетът DePaul му отказва постоянно преподавателско място под натиска на израелското лоби в САЩ и с активното участие на циониста Алан Дершовиц (Dershowitz) от Юридическия факултет на Харвардския университет. – Бел. пр.

1 Англичаните редовно изселваха зад граница нелегалните имигранти - както постъпват всички страни и в наши дни. Така постъпва и Израел с нелегалните имигранти - ако, поради добротата на еврейската душа, не ги разстреля на границата. Но, както е известно, не може да се сравняват евреите с гоите. Затова в годините на английското управление еврейските организации протестираха против английската управа за изселването от Палестина на задържаните нелегални евреи и интернирането им в Кипър и в други английски колонии. Един такъв задържан кораб с нелегални  беше “Атлантик” – нелегалните еврейски емигранти не бяха допуснати в Палестина.

1 Сустел Жак (р. 1912) – виден деец на голизма. В годините на ІІ световна война е възглавявал деголевското разузнаване; през 1945 е назначен за министър на колониите; през 1946-1951 е генерален секретар на голистката партия Обединение на френския народ (РПФ); през 1951-1953 ръководи голистката група в Националното събрание на Франция. През 1955-1956 – министър-резидент  (генерал-губернатор) на Алжир, провеждал е жестоки репресии срещу привържениците на Фронта за национално освобождение, установил е тесни контакти с ултрадесните. През май 1958 г. е бил един от инициаторите и ръководителите на ултрадесните бунтове в Алжир и Корсика, довели до падането на ІV република и идването на власт на де Гол. Един от авторите на конституцията на V република, министър на информацията, а след това държавен министър. През 1960 г. подал оставка в знак на протест против решението на де Гол да предостави независимост на Алжир, изключен от голистката партия. През май 1962 г., след разгрома на първото поколение ултрадясна нелегална терористична организация ОАС, влязъл в създадения от ОАС Национален съвет за съпротива, където е възглавил Отдела за външни връзки, емигрирал, установил контакт с гръцките, италианските, испанските и португалските фашисти. През юни 1968 г., след амнистията на оасовците, се завръща във Франция. Дълго време е възглавявал дружеството “Франция-Израел”.

* Синкретизъм – философска или религиозна система, обединяваща различни и дори противоречиви възгледи. – Бел. пр.

1 Става дума за стихотворението на Н. Коржавин  “В памет на Херцен. Балада за историческото недоспиване “, построено върху пародийното изиграване  на известните редове от статията на В. И. Ленин “В памет на Хеирцен” (“Декабристите събудиха Херцен. Херцен разгъна революционна агитация”). При Коржавин нищо не е казано за петаршевците, а се пита: “Каква кучка събуди Ленин?”

Петрашевци -  последователи на М.В. Петрашевский (1821-1866) – руски революционер, социалист-утопист, ръководител на групата на петрашевците. Умира в заточение. – Бел. пр.

1 Карл Маркс се е родил в семейството на Хайнрих (Хиршел) Маркс, свободомислещ евреин, скъсал с юдаизма и приел лютеранството чисто формално, за да няма препятствия в юридическата кариера. Т.е. К. Маркс е израстнал не “в лоното на църквата”, а във формално лютеранско, а де факто нерелигиозно семейство

1 В романа на Стругацки е написано следното: “Когато бъдат наказани жестоките измежду силните, тяхното място ще заемат силните измежду слабите. Също жестоки”.

* Богдан Михайлович Хмелницкий (ок. 1595 – 06.08.1657) – украински държавен деятел, пълководец и дипломат. Стремил се е към обединяване на Украйна и Русия и това става на 08.01.1654 год. – Бел. пр.

* Безопасен път за плавателен съд, определен със знаци. – Бел. пр.

1 Castro F. Capitalism in Crisis, Ocean Press, 2000.

1 И. Шамир пише за съветската (руската) станция за следене в Лурдес, закрита през януари 2002. Правителството на република Куба в специално заявление от 17 октомври 2002 разказа на целия свят за позорното поведение на руската делегация на преговорите за Лурдес: руската страна дори на скриваше, че закриването на станцията е подарък на В. Путин за Дж. Буш при поредната среща на върха в Шангхай.

1 Хадашот, 24 август 1984 год.

2 Кот Раш, 24 септември 1986 год.

3 Маарив, 21 януари 2000 год.

1 В Израел “мароканци” наричат (полупрезрително) съвсем не мароканците, а сефардите – изселници от страните на Арабския Изток. По-нататък в текста И. Шамир обикновено ги нарича по-неутрално: “източни евреи”.

[4] Вали – общо название на палестинските местни светини.

[5] Кталаб – местно дърво, подобно на голям червен октопод.

[6] Ландсбергис Витаутас – първият ръководител на литовското национално движение “Саюдис”, искащ излизането на Литва от състава на СССР, председател на Върховния съвет на Литва през 1990-1992.

2 Авторът има предвид Първата война на САЩ срещу Ирак, известна като Войната в Залива. Операция “Пустинна буря” започва на 18 януари 1991 год. – Бел. пр.

1 Newsweek, October 1, 1990 год.

2 Gore Vidal (03.10.1925 год.) – Бел. пр.

* Операция “Справедлива кауза” започва на 20.12.1989 год. – Бел. пр.

* Лжедмитрий І (ум. 17.V.1606 г.) – полит. авантюрист-самозванец, представил се за цар Дмитрий, син на цар Иван ІV. Лжедимитрий ІІ (ум. 1610 г.) – подставено лице на полските интервенти и Ватикана, издигнат от тях след убийството на Лжедимитрий І. – Бел. пр.

* Авторът има предвид Кузма Минин: Кузма Минич Минин (неизв. – 1616): организатор и ръководител на борбата за освобождаване на Русия от чуждоземни нашественици в началото на 17 век.  – Бел. пр.

** “Бог от машина” – неочаквано разрешение, неочаквана помощ (в гръцките трагедии заплетените положения се разршавали от спуснат с механизъм бог) – Бел. пр.

* Mordochai Vanunu (р. 13.10.1954 год.) – политически затворник в Израел, бивш израелски атомен специалист; през 1986 год. разкрива израелската военна атомна програма пред английската преса; отвлечен е от агентите на Мосад и осъден на 18 години затвор за предателство; освободен е от затвора през 2004 год., но без право на придвижване и контакти; през юли 2007 год. е осъден на нови 6 месеца затвор за нарушение на тези ограничения.

При разпитите в полицията прави изявление, че е против съществуването на Израел, заявявайки, че светът има нужда от Палестинска държава, в която палестинци и евреи да живеят като равни. – Бел. пр.

1 В конституцията на Руската федерация е казано, че страната се нарича “Руска федерация (Русия)”.

2 Род, родова община и принадлежащата й земя (у някои народи на Сибир и югоизточните части на царска Русия). – Бел. пр.

3 Вж. бележката под линия за Гумилев в предговора на книгата “Остров Буян”. – Бел. пр.

* Авторът има предвид ирландския писател Джеймс Джойс (James Joyce, 02.02.1918-13.01.1941) и модернистичния му роман “Одисей” (Ulysses, първо издание 1922 год.) с главен герой Стивън Дидалъс (Stephen Dedalus) – Бел. пр.

* Дейвид Бен Гурион (1886-1973), ционист, първи премиер на Израел, терорист – участва в терористични акции срещу местното население – и е един от създателите на Израелските сили за защита (IDF). Името му се свързва и с взривяването на хотел “Кинг Дейвид” в Йерусалим - 91 убити, 45 ранени. (Хотелът е взривен на 22 юли 1946 год. от ционистката терористична организация Иргун на Менахем Бегин: Гурион отначало се съгласява да участва, но впоследствие се оттегля). – Бел. пр.

* Еврейско агентство “За Израел”, създадено през 1929 год. “Неправителствена”, международна еврейска (ционистка) организация, активно участвала в осъществяване на ционисткия план за създаване на страната Израел върху палестински земи; сега продължава да участва в изграждането на еврейската държава. – Бел. пр.

** Кибуц – доброволно обединение с цел заселване на евреи върху (палестинска) земя и организация на живота на базата на обща “собственост “ и личен (а НЕ наемен!) труд, равенство и участие в производството, потреблението и възпитанието на децата, а също така и в подпомагане на новодошлите за интегрирането им в живота на кибуцния колектив. – Бел. пр.

1 По данни на еврейския историк Саул Боровски в книгата “Еврейски хроники от времето на Хмелницки”, Йерусалим, 2000.

2 Чавес (Hugo Chavez, 28.07.1954 год.) е 61-ят Президент на Венецуела, водач на Боливарската революция; бори се за демократичен социализъм и за икономическото обединение на Латинска Америка против империализма, неолибералната глобализация и външната политика на САЩ. На 12.04.2002 год. венецуелската реакция (подкрепена от агентурните служби на известни страни) прави несполучлив опит за преврат (аплодиран възторжено от САЩ) – но на 14.04.2002 год. Чавес е възстановен на власт. Преизбран е с голямо мнозинство през 2006 год. Интервюто на Цветков е проведено през м. октомври 2002 год., когато положението на Чавес е все още нестабилно. – Бел. пр.

1 Walerstein I. The End of the World as We Know It. University of Minnesota Press, 1999, p 182.

* Аксиома – очевидна истина, която не се нуждае от доказателства. – Бел. пр.

* Разпределение на енергията по равно, поради което силата й се губи – Бел. пр.

** Редакторът на книгата се разграничава от това виждане на Шамир. – Бел. ред.

***  А как точно ще се постигне това в отсъствието на силна държава, която да се справи с МОЩТА на ЧОВЕШКАТА жадност? – Бел. ред.

**** Кой ще ги държи на това равнище без силна държава? Авторските противоречия в този пасаж са ОЧЕВАДНИ. Считам, че вижданията на автора, изложени тук, не могат да имат практическо приложение. – Бел. ред.

 

 

Home