|
От книгата “Бор и маслина”
Източникът на злото
Ще се разделим с живите села на
Високото плато, ще се разделим с маслинените горички, в които
селяните есента берат нежно-зелени плодове, ще се разделим с
изворите, от които селянките черпят вода и овчарите поят овцете.
Ще пресечем невидимата линия – “зелената черта” – и ще се окажем
пред западния вход на Йерусалим, където в града влиза Яфския
път. Наляво тръгва околовръстният път на север, на самия вход на
града има бензиностанция, а зад нея - стръмно спускане в широк
вади (дере). Този вади започва близо до село Ел Джиб с древната
му хидросистема – долинната му част често се нарича Долина на
Кедрите.
Околностите на Йерусалим са едно от
най-красивите места в цялото Плато и вади, в който се оказахме,
потвърждава това мнение. Вляво от нанадолнището има просторна
пещера, където са добивали камък, а пред входа й расте сенчесто
дърво. Да седнем под дървото и да погледнем надолу. Ще видим
очарователното селце Лифта. Неговите къщи са се приютили на
стръмния склон на вади. В гънката на планината блика пълноводен
извор, наричан в библейските времена Мей-Нефтоах; сребристите му
струи, леещи се от красивата каменна облицовка на извора, падат
в просторен водоем. Долу, зад водоема, започват полята и
градините на Лифта. Тук растат огромни смокини, маслини и
ябълки. Тесни пътечки водят от къща в къща. Домовете на Лифта не
са разкошни, но са просторни, обемисти, изградени от здрав
йерусалимски камък, някои с балкони, от които се открива
прекрасна гледка към долината, където между храстите бликат
извори и растат нарове.
Приближаваме се и виждаме, че селото е
опустяло. Покривите на къщите са пробити, много врати са
заковани и заключени с тежки катинари. Басейнът при извора
нарочно е запълнен с боклук и чистата жива вода не отива към
терасите. Смокините са обрани, маслините не са изтръскани и не
са окопани. Не се виждат и селяни и никой няма да ни почерпи с
ментов чай. Само няколко руски бездомници зачукват черчевета и
религиозни евреи от града пляскат във водосборника.
Пред нас е лицето на Накба,
страшна катастрофа, настигнала Палестина през 1948 год.,
катастрофа, сравнима с нашествието на Бату и Чингисхан, но още
по-тежка по последиците си. Оцелелите славяни са могли отново да
построят изгорените села и градове, но палестинците и до ден
днешен виждат руини на родните си домове, но не могат да се
доближат до тях. Лифта е едно от 450-те палестински села,
унищожени от еврейската армия през 1948 год. Участта на
Атлантида постигна половината Палестина. В дългата и пъстра
история на страната черното петно на Накба хвърля зловеща сянка
на нейното настояще и бъдеще. Нищо няма да разберем, докато не
узнаем какво е станало в Лифта и сестрите й по нещастие.
Когато туристът пътува с автобус от
Тел-Авив за Йерусалим, той обръща внимание на ръждясалите
бетеери край пътя. Ако екскурзоводът не избърза, най-опитният
турист или кореняк (вече три години в Израел) ще грабне
микрофона и ще разкаже на спътниците си, че това са видими следи
от битката за пътя, когато евреите са се сражавали с армиите на
седем (или девет) арабски държави, за да пробият блокадата и да
достигнат до обсадения от арабите Йерусалим. Този обикновен и
разбираем разказ е първото, което научават младите екскурзоводи
и го преразказват с такъв плам, както по-рано са разказвали за
“пътя на живота” през Ладога.
Докато не са ни измъкнали микрофона,
питаме: знаете ли каква е разликата между театралните декори и
кинаджийските “дървени трупчета”? В театралните декори няма
подробности, тях ще ги гледат отдалече, а в кинематографа всеки
предмет, “дървеното трупче” на езика на киното, трябва да бъде
истински. Разказът за т.н. “пробиване на блокадата” е театрален,
а не кинаджийски. Той е предназначен за турист, който без
спиране пътува между бетеерите към Стената на Плача и към музея
на катастрофата “Яд вашем”.
Но ние с вас не бързаме. Да се
вгледаме в подробностите. Сражението за пътя е завършило преди
15 май, преди оттеглянето на англичаните. Дотогава палестинските
селяни сами противостояха на армиите на ционистите. Преди да се
говори за блокада, първо трябва да се уточни къде е границата.
“Някъде в Йерусалим” – неуверено отговарят “познавачите”. Ама
не, границата, установена от ООН между евреите и палестинците, е
останала далече назад, между Тел-Авив и Лида (Лод). Между
границата на бъдещата еврейска държава (определена от ООН) и
Йерусалим е имало 40 километра, гъсто изпъстрени с палестински
села и градове. Но ционистите са искали Йерусалим и границата на
ООН не ги е спряла. По кървавия си път към заветния Йерусалим те
са унищожили безжалостно тези села. Така е възникнал широкият
клин на Йерусалимския коридор, където се намира и осиротялата
Лифта.
Ако ционистите имаха повечко сили, те биха могли
да “снемат блокадата” и от Дамаск, и от Москва – нали евреи има
навсякъде, а ционистите не включват в сметката гоите. Впрочем,
никой не е питал и религиозните евреи от Йерусалим искат ли те
да се окажат под властта на ционистите, а ако бяха ги питали,
щяха да получат отрицателен отговор: и днес, в деня на
независимостта на Израел, местните религиозни евреи окачват
черни флагове в знак на скръб. Никой не ги е питал, тях просто
са ги “освободили”, както Германия би могла да “освободи”
немските колонисти в Крим и Украйна, а по пътя да унищожи
украинските села.
Сигналът за катастрофата е бил даден
на 29 ноември 1947 год., когато ООН взема решение за разделянето
на Палестина. Тази мъничка страна, в която са живеели 1 365 000
палестинци и два пъти по-малко евреи (608 000), е била
разделена в съотношение 55:45 в полза на евреите. Според
резолюцията на ООН, Йерусалим с околностите си е трябвало да
стане международен открит град под егидата на световната
общност; Централното крайбрежие, Долините, Горна Галилея и Негев
са спадали към еврейската държава, Платото, Западна Галилея,
Финикийското и Филистинското крайбрежие – към палестинската
държава.
Резолюцията за разделянето видимо е
била създадена от гениален счетоводител-ционист – специалист с
най-висша квалификация по избягване от подоходния данък. С такъв
счетоводител и Березовски щеше да бъде включен в системата за
социални помощи. Вземете ножици, карта, сметало и изрязвайте,
както искате – няма да успеете да я подобрите ако се следват
изискванията за изтъкване на несъществуващото еврейско
болшинство. Според решението на ООН, в еврейската държава имаше
палестинско болшинство (498 хиляди евреи и 510 хиляди
палестинци). За да не се забелязва това, ционистките автори на
резолюцията “не са отчели” 127 хиляди бедуини и са получили
по-добри числа: 498 хиляди евреи и 407 хиляди палестинци.
Направиха анклав от Яфа с нейното 100-хилядно палестинско
население. Почти всички територии с евреи, са влезли в
еврейската държава (с изключение на Йерусалим и няколко
откъснати изолирани селища).
Палестинците бяха против разделянето
на страната, против еврейския сепаратизъм, но не и против
преселниците-евреи. Те считаха, че Палестина е една единна
страна и че не трябва да се разделя. Те се сравняваха с
истинската майка от легендата за съда на Соломон - която не се е
съгласила да се посече детето й. Не вярваха в официалната
позиция на разделяне. След десетки години - след 1967 год. - и
израелците стигнаха до сходна позиция. Но, ето че има малка
разлика: ако палестинците са предлагали на евреите равноправие в
обща държава, то евреите създават държава на апартейда, в която
палестинците нямат права, освен правото да работят за евреина и
да купуват докараните от евреина стоки.
Резолюцията за разделянето беше въпиещо
несправедлива към палестинците и престъпно щедра към евреите.
Да сравним Хайфа с Йерусалим. В Хайфа живеят 100 хиляди
палестинци и 100 хиляди евреи, а наблизо имаше еврейски земи –
ООН даде Хайфа на евреите. В Йерусалим живееха 100 хиляди евреи
(главно религиозни антиционисти) и 100 хиляди палестинци (в
границите на ООН), а градът бе обкръжен от палестински села –
ООН реши да направи Йерусалим международен град.
Планът на ООН беше изработен от
ционистите като “най-добрия от възможните”, като оптимален
резервен вариант. Но те искаха още повече. Планът беше
“най-добрият от възможните” само при минимално спазване на
правата на човека, а ционистите не се готвеха да спазват правата
на гоите. Затова те пристъпиха към изпълнени на план “Д”. Планът
“Д” предвиждаше масово изгонване на палестинците и разрушаване
на селата им. При това въобще не се отчитаха границите на ООН.
Обещанията на еврейските представители в ООН - да уважават
правата на коренното население – се оказаха димна завеса.
Основните боеве за Йерусалимския път
станаха в началото на април 1948 год. На самия вход на
Йерусалим, срещу Лифта, туристите срещат огромния знак на
Градините на Сахаров”. Той бе поставен през ранните години на
перестройката, когато академик Сахаров и приближените му кръгове
обективно изпълняваха еврейска социална поръчка – ликвидиране на
Съветския съюз, прехвърляне на богатствата на съветския народ в
джобовете на гусинци и абрамовичи и предизвикване на
емиграционна вълна към Израел. По ирония на съдбата, алеята на
Градините на Сахаров водят към гробището, към психиатрията и към
Дейр-Ясин.
Смъртта има много имена. За едни тя се
е наричала Енгелхен, за други – Катин. За палестинците –
Дейр-Ясин. В нощта на 9 срещу 10 април 1948 год. отрядите на
ционистките бойци “Ецел” и “Лехи” нападат това мирно палестинско
село и посичат почти до крак невъоръжените му жители. В
Деир-Ясин са убити 245 палестинци, мъже, жени и деца.
Командирите на бандитските формирования “Ецел” и “Лехи” Менахем
Бегин и Ицхак Шамир след време стават премиер-министри на
Израел.
Помня с какво недоверие четях в
Съветския съюз разказите за Дейр-Ясин. “Съветска пропаганда” –
мислех си аз и отбелязвах описанията на клането като измислица.
Нужни ми бяха много години, трябваше да изчета много книги и
много документи, за да разбера и приема най-сетне истината: не,
Дейр-Ясин не е бил измислен от Политбюро или от Арафат.
Подробно описание на клането в
Дейр-Ясин може да се намери в няколко излезли в Израел и зад
граница книги и в частност в написаната с голяма симпатия към
Израел, но доста обективна книга на Доминик Лапиер и Лари Колинз
“О, Йерусалим”. Авторите цитират командира на главната еврейска
военна групировка на “Хагана” Давид Шалтиел, който е нарекъл
Дейр-Ясин “мирно и дружелюбно (към евреите) село”. Дружелюбието
не им е помогнало. След кратък бой бойците са завзели селото и
са събрали жителите. Колинз и Лапиер пишат: “Младоженците заедно
с 33 съседи са били сред първите жертви. Построили са ги до
стената и са ги разстреляли... 12-годишната Фахими Зедан, една
от оцелелите, е разказвала: “Евреите поставиха цялото ни
семейство до стената и започнаха да ни разстрелват. Бях ранена
в хълбока, но болшинството от нас, децата, се спасиха, защото се
криехме зад гърбовете на родителите ни. Куршумите попаднаха в
главата на четиригодишната ми сестра, в бузата на осемгодишната
ми сестра Сами, в гърдите на седемгодишния ми брат Мохамед. Но
всички други бяха убити”. Хелим Ел заяви, че е видяла как “човек
вкара куршум в шията на сестра ми Салхие, която беше
деветмесечна. След това той разпори корема й с нож”...
нападащите убиваха, грабеха, насилваха. Късаха ушите, за да
свалят по-лесно обеците”
Представителят на Международния Червен
Кръст, швейцарецът Жак де Рение, пристига пръв на мястото на
клането. Той записва в дневника си: “Видях хора, нахлуващи в
къщите, те бяха с пушки, автомати и дълги арабски ятагани.
Изглеждаха полуумни. Видях красиво момиче с окървавен кинжал в
ръцете. Чувах викове. “Ще прочистим огнищата на съпротива” –
подхвърли приятелят ми, немски евреин. Спомних си есесовците в
Атина. За мой ужас видях млада жена да забива нож в старец и
старица, появили се на прага на колибата си... Навсякъде лежаха
трупове. Те “прочистваха” с пушки и гранати, а завършваха
работата с ножове, това се виждаше от всички... Намерих труп на
жена, бременна в осмия месец, убита с изстрел в упор - в
корема.”
Спешно извиканият заместник-командир
на “Хагана” Ешурун Шиф писа: “Терористите от “Ецел” и “Лехи”
предпочитаха да убиват всичко живо”. Той е видял как телата на
убитите са били отнесени в каменоломната, залети с бензин и
подпалени. Елиягу Ариели, пристигнал в Дейр-Ясин с отряда
“Гадни” на еврейските пионери, е съобщил: “Убитите, с малки
изключения, са старци, жени и деца... никой не е загинал с
оръжие в ръце”. Британската полиция – до изтеглянето на
англичаните е оставал повече от месец – провежда разследване на
клането и установява: “Няма съмнение, че нападащите евреи са
извършили зверства от сексуален характер... ученичките са
изнасилени, а след това заклани... бебетата са убити... меката
част на ушите на жените е откъсната, за да се вземат обеците”.
Бойците са щели да убият всички - в
Дейр-Ясин са живели над 700 души - но жителите на близкото
еврейско селище Кфар-Шаул се намесват и прекратяват клането.
Бойците натоварват на камион още няколко десетки палестинци,
разкарват ги триумфално из еврейските квартали и ги
разстрелват.
Не търсете този цитат в руския
съкратен превод на книгата “О, Йерусалим” на издателството Алия.
Това издателство се надзирава от специалното, насочено срещу
Русия, разузнаване “Натив”, а в онези години начело на “Натив” е
стоял доктор Лапидот, убиец от Дейр-Ясин. Назначава го бившият
командир на “Ецел” Менахем Бегин, доживял дните си в дом с
изглед към Дейр-Ясин.
Бегин се гордееше с клането и с
резултатите от него: то е помогнало “да се очисти страната от
араби”. “Поздравявам ви със забележителната победа – писа той на
убийците – вие сте творци на историята на Израел”. Официалното
еврейско ръководство в началото заяви, че клането е дело на
самите араби. Но клането в Дейр-Ясин прогърмя по целия свят,
защото стана до самия Йерусалим, в присъствието на международни
наблюдатели и на английските власти. Хитрата лисица Давид бен
Гурион, авторитарен глава на евреите в Палестина, а впоследствие
премиер-министър на Израел, съумя да минимизира щетите. Той се
извини пред емира на Йордания Абдала: “Тази кървава касапница,
чернеща името на всеки честен евреин, е извършена от гнусни
разколници и терористи” – заяви той, без да мигне. И до ден
днешен с това заявление се гордеят ционистите-хуманисти, особено
в чужбина.
- Това е ужасна и страшна история – ми
каза един евреин-хуманист, когато му показах развалините на
Дейр-Ясин. – Но Бен Гурион осъди терористите и те бяха
наказани.
- Да - отговорих аз, – те понесоха
добре заслужени “наказания”: заеха висши държавни постове.
Бен Гурион не разказа, че
“разколниците и терористите” са действали с пълното одобрение на
общото еврейско военно ръководство. Техниката “good cop – bad
cop” (“добър следовател – лош следовател”) се прилага не само в
следствените изолатори. Всъщност всички ционистки военни
групировки убиваха мирни жители и клането в Деир-Ясин не бе
първото, нито последното. Два месеца преди това, на 14 февруари,
бойците от друго подразделение , “Палмах”, нападнаха село Саса в
Горна Галилея и подпалиха 60 къщи с мирни жители.
(Взривяването на жилищни домове заедно
с жителите е любим похват на израелската армия. Спомних си за
това, когато взривяването на жилищни домове в Москва предизвика
Чеченската война и спомогна за сближаването на Израел и
администрацията на Пугин. Пет години след Саса и 46 преди
взривовете в Москва, на 14 октомври 1953 год., израелската армия
атакува палестинското село Кибие и взриви десетки домове.
Загинаха 66 мирни жители, жени и деца. И тук Бен Гурион
прехвърли отговорността на “несдържани бивши затворници в
нацистките концлагери, извършили този ужасен акт по собствена
инициатива”. Убиецът от Кибие Ариел Шарон след време стана палач
и на Сабра и Шатила)
В южната част на Платото, в село
Даумие, на 28 октомври 1948 год. десетки селяни бяха убити, а
телата им хвърлени във водосборника. Юли Хар Шефисе - която се
зае с разследване на тази потулена навремето си история - успя
да открие в яма скелетите на убитите, в това число и детски
скелети.
Селяните на Даумие са били убити от войниците на 89-и батальон
под командуването на едноокия Моше Даян, любимец на руското
еврейство, и Ицхак Саде, т.е. не от “разколници и терористи”, а
от основна “правителствена” ционистка военна групировка.
Властите скриха клането, изтриха селото от лицето на земята с
динамит и булдозери, а на негово място построиха еврейското
селище Амация. Аба Ебан, многогодишният министър на външните
работи на Израел, от трибуната на ООН отрече самия факт на
съществуването на такова село.
Масово клане на мирни жители се
извършва и в селата Илбун, Сафсаф, Джиш и други. “Евреите
извършват нацистки зверства и това не ми позволява да спя
спокойно. Това трябва да се скрие от външния свят, но да се
разследва” – заявява министърът Аарон Зицлинг на заседание на
правителството на 27 юни 1948 год. Беше проведено разследване
(от прокурора Яаков Шимшон Шапир) – резултатите от него не са
обявени и до днес.
Съвсем неотдавна
вестник “Маарив” публикува разследване на Теодор Кац, член на
кибуца Магал, за клането в село Тантура. На 22 май 1948 год.
дивизията “Александрони” влиза в селото. Селяните се разбягват
по къщите и се заключват. Войниците минават по домовете - някъде
убиват жителите направо на място, а останалите мъже събират на
гробището на Тантура и ги заставят да копаят гробовете си, след
което ги разстрелват на групи от по десет човека. Момичетата
отмъкват в храстите; близките им, опитващи се да се застъпят,
застрелват на място. Грабят украшенията от жените и ги пускат в
село Фурейдис, където много от тях живеят и до днес.
Село Тантура се намира на брега на
морето, срещу еврейското градче Зихрон Яаков. То се е славело
със своите дини, жителите са ловели риба, работели са във
фабриката за производство на бутилки за винозавода в Зихрон.
Фабриката е оцеляла и до днес, около нея екскурзоводите
разказват на туристите не за унищоженото село, а за барон
Ротшилд и еврейските винопроизводители в Зихрон. Впрочем, да ги
споменем с добра дума – именно жителите на Зихрон спират клането
в Тантура (и в съседното Фурейдис), затова много жители се
спасяват, за да продължат живота си в лагерите за бежанци или в
оцелелите села.
Клане се е извършва и в превзетите от
евреите градове. На 11 юли 1948 бригадата “Ифтах” влиза в Лида
(Лод), многохиляден град с християнско и ислямско население.
Някои жители успяват да избягат, но остават около 30 хиляди
души. Евреите се нахвърлят на града и убиват 250 души, като при
това загубват само двама бойци. Това се нарича “битката за Лод”
или “потушаване на метежа в Лод”. След това подгонват оцелелите
към Рамала. Жителите на Лида прогонва бъдещият израелски
премиер-министър Ицхак Рабин.
Не единственият, не първият и не
последният Дейр-Ясин стана символ на Накба – страшната
катастрофа на палестинския народ. Отричането на Накба стана
първа работа на ционистите, както отричането на холокоста е
дълг на старите нацисти. Не изминава и година от клането и
извиненията, когато в пустеещите домове започват да се заселват
нови имигранти. Мартин Бубер, образцов ционист-хуманист на
своето време, автор на “Хасидски разкази”, написа отворено
писмо до Бен Гурион: “Изклани са стотици невинни хора, жени и
деца. Това е черно петно върху съвестта на еврейския народ. Не
закачайте тези къщи и земя”. Бен Гурион не отговори. Сред
гостите на новото селище на имигрантите в Дейр-Ясин бяха
министри, главни равини, кметът на Йерусалим, свиреше ученически
оркестър...
Над Дейр-Ясин няма паметник, както би
могъл да възкликне Евтушенко - но, ако тогава го беше направил,
мисля, че нямаше да види пътувания до Англия и Америка – а сще
по-малко световна слава. Не са равни живите преди смъртта си, не
са равни и мъртвите. Не е трудно да се видят останките от
Дейр-Ясин – повървете покрай Градините на Сахаров, покрай
гробището и ще видите обширна територия, обкръжена с ограда.
Това е психиатрическата лечебница от отворен тип “Кфар Шаул”, тя
е Дейр-Ясин. На територията са се запазили домовете на селяните.
Отвреме-навреме оцелелите жители и техните потомци идват да
почетат паметта на загиналите, те мечтаят да издигнат паметник
на жертвите и да се върна |
