The WRITINGS of ISRAEL SHAMIR
For One Democratic State
in the whole of Palestine (Israel)

FOR FULL EQUALITY OF NATIVE AND ADOPTIVE PALESTINIANS

FOR One Man, One Vote

Home


Search

Без насилие?
Мечът на Свети Михаил
 

Израел Шамир

Във фантастичния филм “Дюн”, който предвиди нахлуването на САЩ в Средния Изток, питат Духовния водач на Съпротивата: “Ще постигнем ли някога Мир в земите си?"

“Ще постигнем Победа” отговаря той.
 

И наистина, нашественикът – временно доволен от постигнатото – може да търси мир, но атакуваният ТРЯБВА да се стреми към Победа над него и да отхвърля опитите му за установяване на мир. По време на Виетнамската война на САЩ “добрите” американски унищожители на земя и хора настояваха за “мир”, но народът на Виетнам и подкрепящите го се стремяха към ПЪЛНОТО ИМ ПОРАЖЕНИЕ – и го постигнаха.


“По-добре е да бъдеш яростен, ако в сърцето ти вие яростта, отколкото с покривалото на кротостта да прикриваш безсилието на Духа.”
Мохандас К. Ганди

 

Това мъдро правило често се забравя от съвременните проповедници на “мира” и “ненасилието”. Те проповядват ненасилие на потиснатите, внушавайки им, че точно това ще излекува всичките им беди. При това положение не е изненадващо, че ненасилието шества бодро и всеобземащо из медиите и щедро се предоставя на унижените и оскърбените в огромни количества.

Напоследък Светата земя беше ощастливена от проявата на внук на Махатма Ганди, който се зае да учи палестинците в Рамала (!?!) на ненасилие. Добра идея – погрешно място: ненасилието е ежедневният хляб на огромното мнозинство от палестинците, а тяхната “ярост на целенасочено унищожавани жертви” е рядко и ценно явление – без нея ненасилието се лишава от смисъл. Лъвската част от насилието се извършва от Еврейската държава, въпреки че често то е “контролирано, задържано насилие”, както го нарича  Ади Офир (Adi Ophir), израелски философ и приятел на Палестина.

 

“… насилие, висящо заплашително над главите на палестинците като Дамоклевия меч: всеки момент готово да развихри кървавия си ужас над тях. Т.н. “борци за мир” го загърбват, сякаш то не съществува: ето защо вместо да търсим мир, ние ТРЯБВА да се стремим към ПОБЕДА.”

 

Още по-обезпокоителен е опитът ненасилието да се приеме като единствения приемлив път – като догматично-религиозна православна норма на несъгласие. “Нищо не оправдава насилието” или “Две злини не раждат правда”: ежедневно ни атакуват с тези две фалшиви “мъдрости”. От всяка гледна точка те са поредната манипулираща лъжа; даже от най-висока морална позиция насилието се оправдава и изисква дори, когато става въпрос за спасяване на живота и достойнството на Човека. Набожен човек може плътно да следва съвета на Проповедта от планината и да предоставя и дясната си буза за плесница – но той няма право да подмине изнасилвач или убиец, заети с мръсните си дела, без да се опита да ги спре и спаси жертвите им. Ако няма друг начин да спре убиеца, той е морално задължен да го убие. Всички ние сме свободни да жертваме нашия живот и достойнство, но НАШЕ ЗАДЪЛЖЕНИЕ е да защитаваме ДРУГИТЕ. Ако следваме същата логика, то реализираната справедливост “прави зло” като затваря, глобява или екзекутира лице, което е “сторило зло”, убивайки или насилвайки някого; но в този случай “двете злини” наистина “раждат правда”!

Това простичко правило често преднамерено “се забравя” от проповедниците на ненасилието. В дискусията по Т-нет (представена по-долу) Адрешир Мехта, пацифист от Канада, свързан кръвно с Индия, заяви: “Пред човека има две възможности – да бъде християнин или защитник на насилието – но той не може да бъде и едното, и другото.”

Той не беше нито едното, нито другото, но цитираше думите на Христос  със същата лекота, с която Ницше цитира Заратустра. Радикалният Джо Доминго от Южна Африка му отговори:”Оправдавам ли палестинското насилие? Не – аз го ПОДДЪРЖАМ!”

Яростната съпротива на потиснатия грях ли е от християнска гледна точка?

Този въпрос ми напомни картина, която видях в Медина дел Кампо, малък кастилски град, домакин на изложба в памет на Изабела ла Католика, кралица на Колумб и Гренада. Картината - дело на съвременника й Ел Маестро Де Зафра (Алехо Фернандес) – е един от най-поразяващите и впечатляващи шедьоври на този период - всъщност, на всеки период. В центъра на Апокалиптическа битка, сред светци и ангели, сред дяволи и дракони, на наситено син фон искреше красивото, спокойно, ведро изражение на Свети Михаил с издигнат меч в едната ръка и красиво инкрустиран щит в другата, образ на върховна красота, донякъде неопределен като пол – както се рисуват ангелите по принцип. Във ведрия израз на Свети Михаил няма и следа от омраза; яростен облак не хвърля сянка върху спокойната синевина на очите му. Гняв не бразди челото му, короновано с кръста Господен – но мечът му не е играчка: ясно става, че е вдигнат, за да удари смъртоносно.

Закътано в дълбока долина се гуши палестинското село Ен Карим, където червените и пурпурни кичури на местния вид тропическо дръвче прегръщат с трепетна обич прекрасната Църква на Божията милост, която отбелязва мястото на срещата на двете бъдещи майки. Горе е изложено голямо платно, представящо морската битка при Лепанто със Светата Дева като Вдъхновителка на битката, Водач на Небесната армия и Защитница на Вярата, сродна по дух и замисъл на кастилския Свети Михаил – на Нике на Гърция – на Валкириите на севера. Манифестация на Христос, който заявява: “Не ви нося мир, а Меч” – мечът на Свети Михаил.

На вид християнската вяра съдържа противоречиви идеи – и това е едно от неповторимите й качества. Тя включва примерът на Свети Франциск Асизки, за когото унижението и захвърлянето в снега е най-доброто възможно удоволствие. Но тя включва и заплашително вдигнатия меч на Свети Михаил. Тези две противоположности са хармонизирани от любовта ни към Господ и към себеподобните си. Тази любов може да ни накара да се откажем от всичко – включително и от живота си – но тя може да ни накара и да отнемем живот.

Или както Майкъл Нюман, приятел и философ, красноречиво заяви: “Християнството е религия на любовта, но не от задушаващия, сладникав тип. Разкаялият се грешник е обичан. Упорствощият в греха е ужасяващ и отблъскващ, но се къпе в Божията любов, когато се разкае, осенен от милостта Божия. Спомнете си за Тертилиан (Tertullian): урокът ни от Съдния ден е, че – накрая – научаваме кой е мразеният. Ние трябва да обичаме враговете си – но не и враговете на Господа.”

Твърде често ненасилието възниква не от смиреност и готовност за саможертва, а от желание за самосъхранение и от страх – страх да вдигнеш глава и да застанеш на страната на правдата в една мръсна война. Много по-лесно е да бъдеш “против войните и насилието” изобщо, отколкото да се изправиш срещу нашественика – особено, ако твоята страна е този нашественик и агресор.

Лидерът на Комунистическата партия на Италия Fausto Bertinotti, например, прокламира, че е “против войната в Ирак, защото е пацифист и е против всички войни.” След подобно изявление, той няма причина да изисква връщането на италианските войници у дома. И той не го направи. Каква потискаща промяна в една партия, която навремето беше взела на въоръжение камбанните думи на онзи велик бунтовник, Председателя Мао: "Силата се ражда от дулото на оръжието!”

Вярно, италианците бяха затикани в ъгъла. За втори път през последните шейсет години страната им избира погрешен партньор – а два пъти вече е прекалено много! Преди шейсетте години младите италиански войници отидоха с Хитлер до Сталинград; днес децата и внуците им последваха Буш в Багдад. И все пак тогава, както и сега, болезнено задължение на италианеца е да иска бърза победа на хората, които стрелят по италианските войници – били те съветски войници край брега на Волга или бойци на Иракската съпротива край Ефрат.

Някои войни са толкова глупави: какъв беше, например, смисълът на Втората световна война? Липсваше дори Хубавата Елена, за да бъде върната край бреговете на Шпрее. Човек не би трябвало да участва в такава война. Но в тази война днес една срещу друга са изправени Правдата и Кривдата и нашето задължение е да подкрепим Правдата.

Третата световна война ежедневно жъне кървава жетва в Палестина, Ирак, Афганистан и другаде. Предвид тоталното разрушение и игнориране на човешкия живот в тези страни, що за човек е този, който се осмелява да заявява “Аз съм против войната” и дори има наглостта да проповядва ненасилие “и на двете страни”? Човекът с морал и кураж трябва да даде пълна морална подкрепа на бойците, които се съпротивляват на нашественика със същата самоотверженост, с каквато съветските хора се изправиха навремето срещу германската и италианска агресия през Втората световна война. По време на Виетнамската война на САЩ срещу нея застанаха добрите граждани на тази страна, а добрите французи – като приятелите ни Ginette Scandrani и Serge Thion – подкрепяха Алжирската съпротива. Пацифизмът предлага изход за страхливеца, когато е изправен пред морален избор.

В морално отношение историята на пацифизма е далеко от съвършена. По време на Втората световна война в САЩ излезе книгата на д-р Кауфман, който предлага всички германци да се стерилизират, за да се приключи с генетично заложения у тях стремеж към войни. Министерството на пропагандата на Германия отпечата книгата в милиони екземпляри, за да втвърди духа на войниците си, като им напомни, че те защитават не само Бащинията си, но и личната си способност един ден да станат бащи. Доста хора са чули за тази книга, но малко знаят, че същият д-р Кауфман предложи да се стерилизира и мъжкото население на САЩ – докторът  беше убеден пацифист и беше убеден, че единствено масовата стерилизация може да донесе всеобщ мир.

Друг голям пацифист, лорд Бърнард Ръсел, застана зад идеята да се изпепели Съветския съюз с атомно оръжие, за да има мир. Бащата на ненасилието, Махатма Ганди, посъветва евреите да извършат масово самоубийство, за да засрамят нацистките си потисници, а политическата му кариера приключи с едно от най-големите кланета в човешката история. Накратко казано, пацифизмът е чудата, съмнителна и провалена идея.

Враговете на Христос в миналото са се опитвали да убедят християните (според мен и мюсюлманите са християни, тъй като и те вярват в Христос) да приемат ненасилието и пацифизма, прибягвайки до различни софизми*.   Забавният (макар и отявлен противник на християнството) популярен юдейски автор през ІV век Толедот Йешу, ни разказва за еврейски хитрец, който манипулира първите християни от именно на Христос:

“Евреите причиниха страдания на Христос, но той ги прие покорно, без съпротива. Вие трябва да страдате без съпротива по същия начин, каквото и да ви правят евреите, и да не се опълчвате срещу тях. Ако евреин ви каже да вървите пеша километър, извървете два, ако евреин ви нарани, не му връщайте със същото. Ако евреин ви удари по дясната буза, от любов към Христос предложете му и лявата. Не причинявайте никакви неприятности на евреите - били те малки или големи. Ако евреин ви обиди, не го наказвайте, а му кажете: “Така говори вашата надменност” и го пуснете да си ходи. Ако искате да бъдете с Христос в Рая, трябва да изстрадате всичките злини на евреите и да им се отплащате за тях с добри деяния и милосърдие.”

Не знаем дали подобен опит за манипулация наистина е станал в онези смутни времена преди покръстването на Император Константин в ІV век след Христос и превръщането на християнството в официална религия на Римската империя, но ако действително го е имало, то той се проваля изцяло – както много нагли евреи го изпитват на гърба си. И причината не е в забравата на думите на Христос – между другото, пацифичните му проповеди не са свързани конкретно с евреите – а в това, че християнството не е колекция от сентенции на Христос; то се изразява в живото тяло на Църквата, в нейната доктрина и практика и включва както цветята на Свети Франциск, така и меча на Свети Михаил.

Обществото, както всяко нещо във Вселената, е в най-добро състояние, когато има равновесие между yin (пасивния, женски принцип) и yang (активният, мъжки принцип). Християнството беше силно, когато неговият yang беше силен. Тогава Църквата благослови много войни  и беше благословена от тях. Свети Георги, унищожителят на Дракона, и Жана Д’Арк държаха мечове в ръцете си. Западната Църква има своите рицари от ордена на тамплиерите, а Източната тачи Свети Александър Невски, който побеждава германците, и Свети Сергей, които се моли за победа над татарите. Защото войната може да има духовен смисъл; и можем да приемем че “войната е възможен аскетичен и обезсмъртяващ път”, както Julius Evola резюмира средновековната християнска традиция. Нашите мюсюлмански братя загатват същото в двойната си концепция за Малък Джихад (война за вяра срещу потисника) и Голям Джихад (война за вярата в душата на човека).

Днес пасивното женско начало – yin – превзе духа на Запада, а естественият, неукротен yang се раздели с хармонията. Движението за мир е доминирано от жени и това не е случайно. В статията си “Малките възрастни дами за мир”, рецензентът на книгата ми “Пардес”, Оуън Оуънс отбелязва, че външният облик на Лагерите за мир определя едно потискащо мнозинство от ниски, възрастни жени. Благословени да са, но преобладаването им е знак за нарушаване на равновесието. Освен Yin движение за мир има – или трябва да има – Yang Движение за Победа. Те, бойците с АК автомати, предпазливо патрулират тесните улички на Наблус или Фалуджа, френските фермери на Бове мачкат отровните хранилки на МакДоналдс с булдозерите си, демонстрантите от Сиатъл и Генуа, партизаните на Че Гевара и бунтовниците на Мишима са Войни на Христос в наши дни, изправени срещу най-мощната анти-християнска сила в историята на християнството.

Поздравете бойците, не висете на ръцете им, вкопчени в автоматите.

Може би няма да имаме мир – но затова пък ще имаме ПОБЕДА!

 

 

Превод от английски език

Благовеста Дончева

27.08.2007 год.


 

* Софизъм - формално правило, но всъщност лъжливо умозаключение, построено на предварително избрани неправилни положения. – Бел. пр.

 

Home